Всяка година на Еньовден се връщам към онази злополучна събота, която преобърна живота ми на 180 градуса. Родителите ми отидоха до някакво село в Троянския балкан, братовчед на татко имал юбилей, а и щели да наберат билки – да правим лечебни чайове през зимата. Не стигнали. Някакво младо момиче с джип, решило да изпреварва необмислено камиона пред нея. За да избегне челен сблъсък, баща ми завъртял рязко волана, но колата се забила в голямо дърво. Той починал на място, а мама – на път за болницата.

Тръгнаха рано сутринта с обещанието, че преди да мръкне ще се приберат. Уговорката беше да гледам през деня сестрите и брат си, а щом си дойдат, да отида на рождения ден на най-добрата си приятелка. Тогава бях 17- годишна, близначките Ана и Мила на по 11, Люси на 9, а Венци на 6.

Дълги години си блъсках главата да разбера защо родителите ми, и двамата интелигентни, висшисти, са създали пет деца както правят хората от малцинствата. Единственото ми обяснение бе, че мама се е напъвала да изпълни съкровеното желание на татко – да го дари със син. Другото не ми се връзва, защото след моето раждане майка ми е имала два спонтанни аборта, но това не ги е спряло да работят по въпроса.

Баща ми почина, когато бях 12-годишен. Мама работеше през деня в едно ателие, а вечер,както и в съботите и неделите, шиеше частно дрехи на приятелки и познати, за да ме отгледа и изучи. Рядко се усмихваше, обикновено беше намръщена и рязка, но имаше златни ръце, клиентките й оставаха доволни и проявяваха разбиране към характера й, защото цялата тежест на дома се беше стоварила на плещите й.

След гимназията записах задочно да следвам право и започнах работа в една адвокатска кантора като момче за всичко. В съседна канцелария като машинописка работеше Ирина, в която се влюбих още щом я видях. Дали защото от малък останах без баща и общувах главно с майка ми, но растях и си останах доста затворен и срамежлив. Седем месеца страдах по Ирина, сънувах я през нощта, а през деня й пишех любовни писма, които после късах и хвърлях в кошчето за боклук.

Не бих си губила времето да описвам емоционалните си преживявания, но колежката ми Дани, ме провокира. Живяла е с ревнивец, напуснала го е, но се страхува, че ако й звъннел, нямала да устои и щяла да се върне. Любовта й към него била толкова силна, че притъпила сетивата й за самосъхранение...

Питам се: струва ли си на такава жена да й наливам акъл в главата? Случаят е неспасяем! И няма да се учудя, ако чуя, че отново ще е в прегръдките на своя незаменим Светлин до... следващите няколко месеца, когато реши пак да си вземе сака и си тръгне. Как не осъзнава, че бърка любовта с мазохизъм и понася унизително мъжът до нея да я ползва като вещ и да проваля всичко красиво между двамата. Казвам го от собствен опит.

В предварителния ни разговор тя каза, че й е трудно да седне и опише болката, която носи в душата си от осем години. Затова предпочете да говори.

-Мина, обещах ти, че няма да те притискам с въпроси, затова започни историята си оттам, откъдето сама желаеш.

-Имах спокойно детство, в училище нямах проблеми – бях силна ученичка, завърших гимназия на 18, тъй като са ме записали 6-годишна. Беше лятото на 2009-а, кандидат-студентските изпити минаха и с две мои съученички решихме да поработим на морето като сервитьорки. Хем да изкараме някой лев, хем плаж да правим през свободното време и да не мислим за резултатите от изпитите.

-Дотук не виждам нищо драматично, да не би личната ти драма да е свързана с морето?

-Позна. Там срещнах бащата на детето си.

По природа не съм лекомислена и влюбчива. Разведена съм отдавна, но причината за раздялата със съпруга ми не бе жена, а пиянството му. Прекалеше ли с алкохола, започваше да се заяжда и търси повод за скандал. Ако мълчах, се вбесяваше, отворех ли уста, ме пребиваше. Лошото бе, че го правеше пред децата, които трепереха от страх и ужас, че ще ме убие.