Трябваше да мине време, за да разбера, че ако обидата ти е нанесена от подлец, мръсник, негодник, нищожество, гадняр, простак, неблагодарник (останалите епитети добави ти, читателю), не си струва изобщо да се терзаеш, да късаш нерви и си съсипваш сърцето. Разочарованието е сигнал, че си допуснал грешка в избора на партньор, а причинената болка не заслужава прошка. Светът е пълен с хора, които заслужават обич и уважение. А всеки от нас има право на втори шанс.

Според мен за да успее в живота и да е щастлива една жена у нас, трябва да попада в някоя от следните три категории: богати, софиянки и красиви. Всички останали остават извън борда. Ще се обоснова защо. Тези, чиито родители са заможни, живеят в луксозни апартаменти, карат скъпи коли, могат да пътуват където си искат, да си купуват каквото пожелаят – дори и съпруг, когото са си харесали (кой бяга от мекото на баницата?!). Подобно е и положението на коренячките софиянки. Те живеят със самочувствието, че са богоизбрани, родени на пъпа на географската ни карта. Непукистки са, от малки свикват да водят свободен живот, което им осигурява възможности за подбор както на високоплатена работа, така и на партньор в живота. Ако нещо не върви с единия, разкарват го и се ориентират към следващия. Огромен град, съседите от входа в блока не се познават и поздравяват, никой не се интересува от хорското мнение и приказките зад гърба му. Моралът и начинът на живот са си твоя работа. Красивите жени, в която категория влизам и аз, съзнават, че външният им вид е златна инвестиция, стига да я използват умело.

Ето какво още ви развълнува през изминалата седмица:

В името на дъщеря му

. Затворих сърцето си за него

До баща ми

. Знам, че не искаш да ти броя чашките

С малко фантазия и много търпение

. Държи го на къса каишка

Нахален тип

. Аз платих сметката, той прибра бакшиша

След ужаса, който преживях

. Никога вече не бих се качила в кола

Преди 2 години семейството ми беше сплотено и живеехме спокойно, макар че бяхме хора с обикновени професии и ниски доходи. Мъжът ми работеше по строежите, а аз готвех в различни заведения. Синовете ни Калин и Стефан се обичаха и се подкрепяха. У дома рядко се чуваха разправии. Най-хубаво беше, когато четиримата сядахме на масата, говорехме и се смеехме.

Но любовта и разбирателството ни изведнъж останаха в миналото. Ужасът започна, когато най-неочаквано забогатяхме. Мъжът ми наследи вуйчо си Андрей. На младини той емигрирал в чужбина и по-късно се оженил за заможна вдовица. Докато бил млад и здрав, не се сещаше за роднините, но след смъртта на жена си и той остаря. Притиснат от самотата и болестите, уплашен, че краят му е близо, а няма до себе си близки, вуйчото се върна. И си спомни, че има племенник.

Почина баща ми. Когато смъртта влезе в един дом, в него се настаняват болка и печал. Близките оплакват покойника, спомнят си добрите му дела, говорят за живота му. Но не и моите роднини. Те превърнаха погребението в треторазряден панаир.

С баща ми не бяхме близки. Докато беше жив, с брат ми трябваше да делим любовта и вниманието му с двете му сестри. По-голямата беше разведена, а по-малката - вдовица. За съжаление той предпочиташе тях и това си личеше във всичко. Спомням си една люта зима преди много години. Дървата бяха свършили и с брат ми мръзнехме. От сутринта майка ми очакваше баща ми да донесе заплата, за да купят дърва и въглища. Татко се прибра надвечер, пийнал и развеселен. Сърдита, че е закъснял, майка ми го попита къде са парите. С типично небрежния си тон той отговори, че ги е дал всичките на по-голямата си сестра, защото била в нужда. Оказа се, че е предпочел семейството на сестра му да спи на топло, а собствените му деца да треперят от студ. Това не беше нито първото, нито последното ни разочарование от него. С брат ми никога не получихме подарък за рождените си дни, но за сметка на това братовчедите ни получаваха кукли и колички, които баща ми никога не забравяше да им подари.