Изпаднах в шок, когато научих за предстоящата сватба на бившия ми приятел Тошко и моя съученичка. Парадоксът в случая бе, че той уж беше много влюбен в мен и само допреди броени месеци се канехме да се женим. Двамата бяхме двойка повече от три години и живеехме на семейни начала в моя дом. По онова време бях медицинска сестра в градската болница, а той нямаше редовна работа. Основната причина бе, че не се съобразяваше с правилата, влизаше в спор с шефовете си и, общо взето, редовно висеше в бюрото по труда. За сметка на това беше изключително чаровен, магнетичен, романтичен, добър любовник и прекрасен партньор. Ето защо си затварях очите пред неприятни подробности като тези, че вечно ми просеше пари. Все пак имаше и още нещо положително: беше ми верен и изобщо не си падаше по флиртове с други жени.

Не знам още колко дълго щях да се заблуждавам, ако внезапно приятелят ми не си намери работа, която отнемаше по-голямата част от времето му. Непрекъснато закъсняваше, обаждаха му се дори през уикендите да дава дежурства, тъй като не достигал персонал, изчезваше сутрин рано или вечер късно. Когато го питах в коя фирма работи, Тошко нервно измърморваше: "Скъпа, не ми досаждай, достатъчни са ми служебните проблеми. А и шефът не обича да ни посещават външни хора."

Пише ви една редовна читателка и горда майка. Преди дни получих sms от дъщеря си, която е студентка във Великобритания. После ми звънна, за да ми каже, че умишлено го е написала, за да си го запазя в телефона и да го чета всеки ден. Ето и текста, който ме просълзи.

„Скъпа мамо, спечелих награда в едно студентско литературно списание за разказ. Това всъщност не беше разказ, а писмо до теб. В него ти казвах колко съм щастлива, че те имам. Ти си най-добрата майка на света и освен всичко хубаво, което съм получила от теб, е и твоят сочен, красив и богат език. Да се преведе на английски на моменти беше доста трудно, но аз се постарах много. Да знаеш, маме, че българите в моята група – две момичета и едно момче, са удивени, че използвам толкова много думи в речта си и често ме питат: Какво значи това? Откъде си ги научила? А аз се усмихвам и им отговарям: От своята невероятно сладкодумна майка. Обичам те, маме!“

Ето какво още ще прочетете в него:

В живота ми

Няма място за чужди спомени

Имат ме за силна жена

А така ми се иска някой да ме закриля

От служебните му документи

Изпадна любовно писмо

И за доброто, не само за злото

Господ бави, но не забравя

Труден избор

У дома или в старчески дом?

Не обичам да излагам на показ мръсното си бельо, но имам нужда от добронамерен съвет какво да правя. Омъжих се много рано, бях едва на 19. Не бях влюбена, разчитах повече на инстинкта си, отколкото на чувствата. Мъжът ми не е лош човек, домошар е и работлив, а това ми даваше сигурност, защото нямах амбиции да уча и се развивам професионално.

Живяхме добре, макар и без чувства от моя страна. Роди ни се син и аз отново се убедих в качествата на съпруга си – и като семеен човек, и като баща. Имаше само едно „но” – Никола обичаше пиенето. Борех се, доколкото силите ми позволяваха, и по моя инициатива се преместихме в София. Помислих си, че там ще успея да се преборя с този негов недостатък. Оставихме детето при моите родители с намерението, когато се устроим, да го вземем при нас. Но не го взехме нито след половин, нито след една година. А слабостта му към чашката тук се прояви още по-силно. Анонимността в големия град му дойде добре дошла. Освен това си намери компания в службата и почти всеки ден след работа се запиваха някъде. И се започна: запои, отсъствия от работа, лъжи… А аз лягах и ставах с усещането, че не съм си поживяла, че не съм обичала истински.

Срещнах Игнат в много мъчителен за мен период. След поредица от нещастия изпаднах в депресия и се наложи да полежа в болница. Игнат работеше там като санитар. Всяка сутрин влизаше в стаята ми, поздравяваше любезно и се захващаше за работа. Никога не отговарях на поздрава му и намусено обръщах глава на другата страна. Понякога тайно го наблюдавах, струваше ми се, че тази професия не му подхожда. После една от сестрите ми каза, че искал да учи медицина, но не го приели. И бил женен.

Една сутрин той пак влезе в стаята ми, поздрави, изненадващо извади букет кокичета и ги сложи на шкафа ми. Когато си тръгна, взех нежните пролетни цветя и грижливо ги потопих в чаша с вода. На другия ден отново ме изненада, но този път с минзухари. Не разбирах идеята на неочакваните жестове и още в плен на обърканите си емоции нервно попитах: "Защо правите това? Защо ми подарявате цветя?" Игнат се усмихна и чистосърдечно отговори: "За да стопли пролетта и вашата премръзнала душа."