Клюките не ме пречупиха

Изповед на една самотна майка

Родена съм в малко градче, в което клюките са на почит. И как няма, като това е единственото развлечение за уж моралните му жители. От дете знаех, че от мен се очаква, като порасна, да се омъжа за някое местно момче, да родя едно-две деца и да стана примерна домакиня, гледаща съпруга си в очите и изпълняваща всичките му желания.
Само че аз имах други мечти. Много исках да стана лекарка, да работя в спешния център на някоя голяма болница и да спасявам човешки животи. Не се случи. Балът за малко не ми достигна и трябваше да се простя с мечтата си. Затова се записах да уча педагогика и станах начална учителка в родния си град. Обичам децата и професията си. Влагах цялото си сърце в работата си и успехите не закъсняха. Винаги имаше много желаещи да се запишат в моя клас и когато поех втория си випуск, директорът на училището ми каза: „Ей, Мария, цяло щастие е за нас, че се върна в градчето ни и съживи това училище! "Гордея се с теб, моето момиче!" Нямаше как да не ми стане приятно. Още повече че той беше директор чак от моите ученически години и признанието му означаваше много за мен.
Годините минаваха и родителите ми започнаха да мърморят, че съм се вторачила само в чуждите деца, а е време и аз като всички да помисля и за свои, да създам семейство като всички нормални хора. Знам, че бяха прави, аз също много исках да стана майка, но тук не виждах подходящ баща за децата си. Не можех да си представя, че за да угодя на майка си и баща си, трябва да се омъжа за някого, чиито интереси не стигат по-далеч от футболните мачове и салатата и ракията вечер. Затова когато подхванеха подобен разговор, казвах, че трябва да подготвям уроците си за следващия ден и се затварях в стаята си.
Преди три години от инспектората в областта ме изпратиха на един квалификационен курс в София. Видях се с много от колегите си от студентските години. Там беше и Кирил, с когото бяхме гаджета почти през цялото следване. Беше луда любов, но се разделихме по много глупава причина. Нито един от двама ни не поиска да последва другия, защото бяхме от двата края на България. Спряхме да се чуваме и... както е казано - очи, които не се виждат, се забравят. Жаравата между нас отново припламна и през трите седмици на семинара нямаше нощ, в която да не сме се любили. Той ми разказваше за семейството си и за двете си момчета, аз – за работата си. Когато се разделяхме, не разменихме телефони. Не беше нужно – всеки имаше своя живот и нито аз имах място в неговия, нито той в моя.
Два месеца след като се върнах, разбрах, че съм бременна. Нито за миг не се разколебах дали да задържа детето. То ми беше подарък от хубав, интелигентен мъж, с когото навремето се обичахме, моят дар от съдбата. В началото изобщо не се замислих какъв ефект ще произведе моята бременност в заспалото ни градче, но когато започна да ми личи, станах номер едно в клюкарската класация. Когато бях на улицата и на работа, всички погледи бяха вперени в мен. Сякаш хиляди игли се забиваха в тялото ми и се опитваха да разгадаят кого съм съблазнила и кой се е осмелил да ми направи дете, при положение че не съм омъжена. Никой обаче не смееше да ме попита, а и аз нямах намерение да давам обяснение на никого. Родителите ми мърмореха, че съм ги опозорила, че сама съм плюла върху честното си име, че не могат да понесат срама. Правех се, че не ги чувам, и подготвях стаята за момиченцето, което щях да родя. Сама купих всичко – и креватчето, и количката, и дрешките. Баща ми каза, че няма да даде и стотинка за „това копеле“.
Когато се роди дъщеря ми Лора, едва ли не целият град се изреди да види бебето, уж да ме поздравят. Причината обаче беше друга - не можеха да сдържат любопитството си да разберат на кого прилича детето ми. Но си тръгваха разочаровани, защото колкото и да се взираха в него, не откриваха познати черти. Щом Лора навърши два месеца, баща ми каза, че не желае повече да живея под покрива му, и макар че бях единственото му дете, заяви, че се отрича от мен. Намерих квартира при бившата си класна от гимназията – единственият човек, който не ме съдеше. Тя живееше сама в голяма двуетажна къща. Мъжът й беше починал отдавна, а синът й работеше в София и се връщаше веднъж в годината. Тя много ми помагаше за Лора и ми вдъхваше кураж. От време на време, тайно от баща ми, идваше да ни види майка ми. Но вместо да се радва на внучката си, тя непрекъснато плачеше и ме питаше: „Как можа, как можа?“
Въпреки всички одумвания и клюки, времето си минаваше и дъщеря ми растеше. Бях решила, че ще използвам трите години майчинство, които ми се полагаха, и чак тогава щях да я запиша на детска градина. Когато тя навърши 2, директорът на училището ме повика да поговорим...

Пълния текст четете в печатното издание...


***

Скъпи приятели, поради големия интерес на читателите ни от чужбина за онлайн изданието

ЛЯТНАТА ПРОМОЦИЯ ЗА АБОНАМЕНТ продължава до 15 септември


Може да го направите на http://abonament.lichna-drama.com и ще четете вестника не 12, а цели 14 месеца, тоест два месеца безплатно. Ако вече имате регистрация, не е необходимо друго, освен да заплатите по банков път или кеш в редакцията за още една година напред – пак с 18 % отстъпка от цената на вестника.
Шанс Напиши своята история Полезно

On-LineAbonament

4294967295