Баща ми си отиде рано, при злополука. Бях на 19 и поех грижите за майка ми, която страдаше от порок на сърцето. Щадеше ме, не се оплакваше и натоварваше, но бе толкова кротък човек, че правех всичко с желание. Радвах се, че тя се гордее с мен и повтаря, че съм добър син. Когато и тя си отиде , бях вече на 49. Дотогава съм имал няколко кратки връзки, в две бях много влюбен, те също, но никоя не искаше да живее с болна свекърва и се разделяхме.

С Христина ни запозна мой приятел, била колежка на съпругата му. Беше 17 г., по-млада от мен, разведена, без деца.

Изглежда има хора, които са родени под нещастна звезда. Една от тях е приятелката ми Мими. От деца сме заедно, споделяхме си всичко, заедно се смеехме и радвахме на хубавите неща, заедно плачехме, независимо на коя от двете се подпалваше чергата. Сега обаче съм принудена да мълча, защото истината, която знам, ще я довърши.

Дълго отлагах това писмо. Всяка трета история във вестника е подобна на моята: пари, изневери, любовници, домашно насилие, мъка и сълзи. Но обратът в живота ми след всичко преживяно я прави по-различна, затова се реших.

Имах нормално семейство, поне аз мислех така. Причината да нямаме скандали вероятно се дължеше на кроткия характер и отстъпчивостта ми. Съпругът ми Мишо се занимаваше с търговия. Купуваше неща от борси и разпродажби, после ги продаваше с висока надценка. Имаше талант и печелеше добре. Много пътуваше и често отсъстваше, но хладилникът винаги бе пълен и никога не ми се скара , че съм харчила излишно за мен и сина ни.

Сигурно щях да си живея като заблудена овца още много години, а той да си развява байрака, ако не бе едно злополучно телефонно обаждане.

Време беше и аз да ви пиша. Може би скандалът с майка ми ме „вдъхнови“, иначе едва ли щях да се реша. Бях в банята, телефонът ми звъннал, тя вдигнала и някакъв мазен мъжки глас казал: „Катеричка моя, ембаргото от пандемията падна, може ли другата седмица да се видим в хралупата ти?“ Майка ми изсъскала възмутено кой е и кого търси, той разбрал, че не съм аз и затворил.

С приятелката ми Мария, се чуваме почти всеки ден. Споделяме си кой каква е чул и прочел, радости и ядове с децата и внуците. Тя отдавна остана вдовица, пенсията й е малка, трите й дъщери помагат, но и те са средна класа – семейни, с по две деца, изплащат жилища. Важното е, че има на кого да разчита.

За разлика от Мария, сестра й Златка, е много богата. Всъщност, аз помогнах на сина й Митко, да преуспее, а оттам и цялото им семейство. Историята, която ще ви разкажа, се случи преди много години.