Не се връщай никога

Ти не си ми вече дъщеря

Единствено дете съм и родителите ми трепереха над мен като цвете. Татко беше строг и рядко проявяваше нежност към мен, но знаех, че ме обича – силно и по мъжки, така както само един баща може да обича дъщеря си. Той често се караше на мама, че ме глези и от това няма да излезе нищо добро. Тя обаче продължаваше да ми позволява всичко, защото знаеше, че съм разумна и никога няма да предам доверието й. 
Когато завърших със златен медал гимназията в града ни, и двамата плакаха, а когато ме приеха студентка в Софийския университет, едва ли имаше по-горди родители от тях. Защото сме турци и за тях моето постижение значеше много. Заради високия си успех получих право на общежитие, но когато татко дойде и видя стаите там и как момче и момиче се целуваха в коридора пред всички, заяви, че аз в този бардак няма да живея. И макар че не познаваше никого в София, успя да ми намери квартира, недалеч от университета, при една възрастна жена. Леля Валя  живееше сама – нямаше съпруг и деца, и ме прие като своя дъщеря. Обеща на татко, че ще се грижи за мен и ще ме пази. Едва тогава той си тръгна спокоен за малкия ни град. 
Свикнах бързо със столицата и с колегите. На тях не им пречеше, че съм туркиня и всички ми викаха Мира - за по-кратко от Амира. И макар че често ме канеха, рядко ходех по студентски купони. След лекциите бързах да се прибера при хазяйката и сядах да уча. Васил - едно от момчетата в курса ни, често ме изпращаше до квартирата и дълго си говорехме, преди да се прибера. Една вечер леля Валя предложи да го поканя на чаша чай. Хареса го, каза, че е свястно момче, и ако искам, тя няма нищо против той да ми гостува. Отдъхнах си, защото аз също харесвах Васил, нещо повече – бях влюбена в него. Когато идваше той винаги носеше на леля Валя цветя, кутия чай или пък книга. Неговите родители бяха починали млади и той на шега й викаше мама Валя, от което тя се разтапяше. До трети курс с него бяхме разменили само плахи целувки – нищо повече. Но когато хазяйката отиде на бани в Кюстендил, една вечер той дойде в квартирата ми и това беше нашата първа истинска нощ – нощта, в която станах жена. Не изпитвах угризения, че се отдадох на Васил, без да сме женени. Обичах го и той ме обичаше – нима любовта може да е грях? Нищо не казах на нашите за него обаче, страхувах се как ще приемат това, че е българин, защото от малка ми внушаваха, че трябва да се омъжа за човек от нашия етнос. Но на сърцето не можеш да заповядаш – за него няма значение от какъв произход е любимият, какъв е цветът на кожата му или каква вяра изповядва, защото пред любовта всички сме равни. 
Малко преди да се дипломираме, Васил ми предложи да се оженим. Беше намерил работа и на двама ни и настояваше да останем в София. Аз също го исках, но това беше важна стъпка в живота ми, за която нямаше как да не кажа на нашите. Още повече че те очакваха да се прибера у дома и да се устроя близо до тях. Предстоеше ми тежък разговор, който трябваше да проведа с тях сама. Васил остана да ме чака в София, а аз се качих на влака за родния си град. 
Мама и татко ме посрещнаха радостни и щастливи. Баща ми дълго ме държа в прегръдките си – нещо, което беше правил още само веднъж, когато бях болна от пневмония и изгарях от температура. Не посмях веднага да им кажа за Васил, отложих го за вечерта. Когато седнахме на масата, татко заговори как негов приятел ми е намерил работа. Започна да чертае как си представя живота ми оттук нататък, как ще се омъжа за някое местно момче, ще родя поне две деца и как те с мама ще се радват на внуци. Сърцето ми се сви, защото той не ме попита какво мисля аз по въпроса, все едно беше напълно в реда на нещата да решава вместо мен. Затова го прекъснах – за пръв път си го позволявах, и той учудено вдигна вежди. Мама ме погледна тревожно, сякаш усещаше, че ще се случи нещо лошо. Вече нямаше връщане назад, затова направо им казах за Васил. За това, че вече две години се обичаме, че ще живеем в София и мислим за сватба. После помолих за тяхната благословия. Докато говорех, лицето на татко потъмня, веждите му се свъсиха. От очите на мама потекоха сълзи, а аз стоях и очаквах присъдата си. И тримата мълчахме, а тишината между нас беше толкова тежка, че не можех да дишам. В един момент баща ми ме погледна и удари с юмрук по масата. Каза само: „Прекрачиш ли прага навън и омъжиш ли се за българин, не се връщай никога вече! Ти не си ми дъщеря!“ 
Тръгнах си, не можех да постъпя по друг начин, защото вече носех под сърцето си първата си рожба... 

Пълния текст четете в печатното издание...

...
До всички онлайн абонати!


Скъпи приятели, за да продължите да четете вестника онлайн и през следващата година, не пропускайте да подновите абонамента си в
http://abonament.lichna-drama.com
Ако вече имате регистрация, не е необходимо друго, освен да заплатите по банков път или кеш в редакцията за още една година напред – пак с 18 % отстъпка от цената на вестника.

Шанс Напиши своята история Полезно

On-LineAbonament

4294967295