В него ще прочетете още:

Сини очи и дълги крака

. Не са тест за добра майка

На погребението

. Изпрати я само кучето

До моята успяла братовчедка:

. Не, не ти завиждам, съжалявам те

Будилникът на нощното шкафче

. Събужда мили спомени

Не дочаках отговора й

. Потеглих, без да се обръщам назад

Тази драматична семейна сага бях закътала дълбоко в сърцето си. От време на време споменът изплуваше, но ми причиняваше такава болка, че с неистови усилия го гонех. Слава Богу, че не се изкуших да я споделя, защото разтърсващата история неочаквано получи обрат, при това щастлив. Е, трябвало е да минат години, но както се казва: по-добре късно, отколкото никога.

Брат ми Илия се влюби безумно в моята съученичка Вили. С нея тогава бяхме на по 17, а той следваше инженерство в техническия университет в града ни. За да не я изпусне, след като се дипломира, той се отказа от Зелена карта за САЩ, която бе спечелил, намери си подходяща работа и се отдаде на любимата си. С Вили завършихме гимназия, аз набързо се омъжих за любимия си, с когото поддържахме връзка от 3 г. Приятелката ми имаше талант да рисува и мечтаеше да следва в Художествената академия в София, но Илия й попречи. Как го направи - не знам, но Вили забременя, а уж се пазеха. Беше много нещастна, помня как тя плачеше на рамото ми и ме молеше да й помогна, да говоря с него да направи аборт. Повтаряше ми, че го обича безмерно, но от малка е мечтаела да стане художник и обещаваше, че щом завърши, ще се оженят и ще му роди поне две деца. Били много млади и не било честно да я кара да избира между двете най-скъпи неща – изкуството и любимия мъж. Илия обаче остана непреклонен, седмица след това сключиха брак и тя дойде да живее у нас. Родителите ми отстъпиха горния етаж от къщата на младоженците, купиха си гарсониера, с мъжа ми и сина, който току-що бях родила, останахме на долния.

Тази история се случи преди шест години. По онова време десетгодишният ми внук Никола преживяваше тежък период, а покрай него и ние. Беше се изолирал от връстниците си, не желаеше да общува, бягаше от училище. Свит в черупката си, единственият му приятел беше компютърът. Направихме много опити да разберем какво точно се случва, но колкото повече се интересувахме, толкова повече той се отдалечаваше от нас. Един ден, докато отчаяно се разхождах из града, размишлявайки как да му помогна, внезапно забелязах малко сиво кученце, свито на топка сред купищата жълти листа. Наведох се да го погаля, а то се протегна и облиза ръката ми.

Ето какво още ви развълнува през изминалата седмица:

Вече имам мечта

. Завинаги да забравя позорното си минало

Писмо до внучката ми

. Обади се на баща си, моля те

Редно ли е

. Родители да молят за пари

Нямам представа къде е

. А толкова искам да й се извиня

Действа на принципа

. Моето си е мое, чуждото - общо

Дълго обмислях как да започна това писмо, защото онова, което ще споделя, не е повод за гордост, а ме кара да се срамувам. Главната героиня в личната ми история е Виктория, с която бяхме приятелки и съученички. Ако може да се каже така, тъй като тя не бе от тези, които подкрепят и обичат, а използват всеки удобен момент, за да те унижат. Разликата между нас не се състоеше само във външния вид, а и в социалния статут. Семейството й беше заможно, баща й имаше бизнес, осигуряващ му не само пари, но и респект в очите на съгражданите. Нашите не бяха бедни, но разчитаха само на скромните си заплати, тоест луксът не ни бе познат. Виктория имаше възможност често да сменя гардероба си, докато аз обличах едни и същи дрехи. Богата, с хубава фигура и вечно заобиколена от ухажори, тя беше много популярна в училище и това й даваше право да се отнася с по-обикновените момичета и момчета, както си пожелае. За учителите също бе привилегирована, някои дори не я изпитваха, а директно й пишеха отлични оценки.