Пиша ви по повод изповедта на Изплашената в бр.32 „Не ми дава мира - Споменът за изнасилването“. Развълнувах се, защото в главата ми нахлуха спомени за трагедията, която преди години преживяха мои близки.

Веднъж, още като ученичка, защитих едно малко момченце от братовчедка си Невена. Тя се нацупи и ме наклевети на баща си. Такава си беше - лоша, глезена, отмъстителна. Смъртта на майка й наистина я шокира, но баща й я направи абсолютна лигла. Не мина много време и той ме причака в училищния двор, притисна ме до стената и започна да ме заплашва: да внимавам с дъщеря му, разрева ли я пак, скъпо ще ми излезе. Не викаше, съскаше в ухото ми, за да не привлича зяпачи. В първия миг, в който ме пусна, го блъснах и хукнах. Не казах нищо на нашите, но няколко дни не бях на себе си от преживения ужас.

Ето малък анонс за най-нетърпеливите:

Дотук с гостоприемството

. Последно лято за нюйоркчаните

Защо ми трябваше

. Разведох сина си и го провалих

Ако можех да върна времето назад

. Нямаше да си отиде навикана като куче

Носталгия ли?

. За българите, които вече не говорят български

Всяко семейство е различно

. Ние живеем на кредити

Много често това, което се случва в семейството, остава скрито от погледите на околните. И нерядко смяташ, че твои приятели са перфектната двойка, защото се разбират само с поглед, държат се за ръка, макар от сватбата им да са минали вече двуцифрено число години, и въобще по всичко личи колко много се обичат. Понякога обаче се оказва, че нещата изобщо не са такива, каквито изглеждат отстрани.

Не помнех мама и това много ми тежеше. Не знам как е изглеждала, как е звучал гласът й. Затова я измислях. Видех ли засмяна жена на улицата, все се сепвах. И понеже нейният образ ми се изплъзваше в реалността – нямаше дори снимка, за която да се хвана, аз още по-упорито го създавах в представите си.