Вече трета година със съпругата ми си играем на семейство, но това е за пред хората. А всъщност толкова се ненавиждаме, че ако можем, бихме удавили другия в капка вода. У дома е същински ад: гледаме се злобно, мърморим, критикуваме недостатъците си. Отдавна искам да прекратя този театър и да си тръгна, но не мога. Направя ли го, не само ще се върна в мизерията, откъдето дойдох, а ще загубя работата и дъщеря си.

С Маги сме много различни. Тя е от заможно семейство, баща й има голяма фирма. Така и не разбрах как това изтънчено момиче попадна в нашата компания от безделници. За разлика от нея аз не съм роден със златна лъжица в устата, майка ми беше скромна жена, след чиято смърт останах сам в старата, почти рухнала къща. Там пораснах и живях, докато не срещнах Маги. Детството ми мина в квартал, обитаван предимно от лоши момчета и леки момичета. Несъзнателно изпитвах силна страст към освободените жени. Обожавах да си губя времето с тях, по цяла нощ да се търкаляме във вонящата ми на мухъл къща, а на сутринта ги разкарвах, без да съм им задължен за каквото и да е.

От месец насам телефонът ми звъни с тази песен на Васил Найденов, а думите се забиват като кинжали в сърцето ми : „Сбогом, моя любов, чуй ме, викам след теб. Вече нямам сълзи, аз не плача..." Така е, но само аз си знам колко нощи - месеци наред, мокрех възглавницата, защото един мъж си позволи да ме пренебрегне и унижи. И тъй като него вече го няма, мога да споделя историята ни, за да ми олекне, че пет години го мразех и проклинах – уви, неоснователно. Срамувам се да напиша името му, затова ще карам с инициалите – В. М.

А за най-нетърпеливите – ето малък анонс:

Излъгах, че са починали

. Срамувам се, презирам се

Трябва да спре пиенето

. Поне малко да изтрия сълзите й

Ако бяха хора на място

. Тя нямаше да промени завещанието

За да живее дъщеря ми

. Опълчих се на всички

В собствения си дом

. Искам да чувам само тишината

Сигурна съм, че писмото ми ще предизвика доста ядовити коментари от страна на читателите, но през декември и януари се наслушах на призиви и примери за благотворителност. А аз от опит се убедих, че щедрият човек не получава искрена благодарност, а завист, че е паралия, и озлобление, че е можел да даде и повече. Почвам да си мисля, че някои стигат дъното от мързел и неумение да се радват и на малкото в живота. За сметка на това очите им са вперени в къщите, имотите и парите на онези, които с труд са спечелили всичко.

Благородството да се раздавам от малка и да помагам дължа на родителите си. И двамата са юристи, отскоро пенсионери, но продължават с частната практика. Не са алчни, просто са кадърни и клиентите ги търсят. Аз също поех по техния път и не мога да се оплача. Но откакто се помня, съм като магнит за неудачници, нещастни, разочаровани и бедни. Надушват ме и ми се лепват, а аз се раздавам като самарянка. Като дете мъкнех у дома изоставени кучета и котки, понякога бити и осакатени, гълъби с пречупени криле, веднъж прибрах морското свинче на моя съученичка – беше й писнало да му чисти клетката и смяташе да го изхвърли. По същата причина поех и рибките на съседско момче... Редовно водех съученички и приятелки да преспиват у дома в събота и неделя, защото у нас винаги имаше храна в изобилие, а и имахме стая за гости. Мама се ядосваше, че скришно си тъпчат джобовете с храна, вместо да помолят да им даде, казваше, че това е кражба, а аз ги оправдавах, че го правят, защото са бедни и гладни. Историята продължи и по време на следването – изхранвах няколко колежки, които живееха на общежитие, давах им свои дрехи и козметика, защото знаех, че не могат да си го позволят.

Четири години имахме връзка с Игнат. Още с постъпването ми във фирмата започна да ме ухажва. За мен не бе новост колега да ме сваля, знаех си цената и ги отблъсквах деликатно, приемайки намеците им на майтап. С Игнат бе друго. Явно изпитвахме слабост един към друг, но не бързахме да стигнем до интимност. Както след време ми призна, след като е имал десетки авантюри, този път се страхувал, че ще е за дълго. Самото усещане, че се намираме през няколко стаи пораждаше такава възбуда, че ако той не бе направил първата крачка, сигурно аз щях да го прелъстя. Но той изпипа нещата така, че първата нощ заедно да е като в романтичните филми. Уреди командировка в Бургас и тръгнахме с неговата кола. В момента, в който подминахме табелата на София, спря, погледна ме в очите, засмя се, прегърна ме и ме целуна така, че дъхът ми спря. Каза, че отдавна искал да ме покани на среща, но само вечеря в ресторант не му стигало, искал ме за цяла нощ – спокойна и задоволена, а не да си гледам непрекъснато часовника и да бързам да се прибера вкъщи. Аз изгарях от желание да се сгуша в него, но страхът, че може да се окажа секс партньорка за командировки, ме накара да се отдръпна. Спомням си, че му казах: „Само не ми казвай, че не обичаш жена си, бил си принуден да се ожениш за нея – преспал си, а тя се оказала девствена, или забременяла от първия път, или не спиш с нея отдавна, пред развод сте...“

Игнат се разсмя гръмко и без да изпуска волана, наклони глава към мен: