Брой 38 19.IX-25.IX. 2017

Разтърсващи драми: Съдби човешки

Милата, ще умре, без да знае коя е

Не помнех мама и това много ми тежеше. Не знам как е изглеждала, как е звучал гласът й. Затова я измислях. Видех ли засмяна жена на улицата, все се сепвах. И понеже нейният образ ми се изплъзваше в реалността – нямаше дори снимка, за която да се хвана, аз още по-упорито го създавах в представите си.

Баща ми не беше лош - бивш военен с влошено здраве. Споменех ли, обаче думата „мама“, целият почервеняваше и си изкарваше горчилката върху мен. Тогава сякаш дяволите го хващаха, толкова злоба и жлъч имаше в погледа му, сякаш ставаше друг човек. Мама беше ахилесовата му пета, тайната му болка, срам, нещастие, мъка... А може би - най-скъпото... Прощавах му, защото знаех, че я е обичал и се е борил със зъби и нокти да са семейство и мен да ме има. Родителите й не искали нито татко, нито мен. Заявили на всеослушание, че нямат ни зет, ни внучка – отписали ни от живота си и ни забравили.
Мама се разкъсвала между дълга на дъщеря и този на майка. Многократно везните се накланяли ту на едната, ту на другата посока. Накрая това лъкатушене сериозно навредило на нейното здраве и психика. Започнала да забравя важни неща. Например, пропускала да ме нахрани и преобуе, да изключи котлона. Стигнало се до там, че забравила името си, понякога се скитала безцелно по улиците. Родителите й окончателно я взели при себе си. Но само след няколко седмици съобщили на баща ми, че тя е починала в съня си. Погребали я в тесен семеен кръг, в затворен ковчег. Казали, че е обезобразена и не искат никой да вижда мъката им. Кой би се усъмнил в почернените родители? Само баща ми се мятал във въпроси без отговор, в съмнения, които нямало кой да разпръсне.
Дядо и баба никога не ме приеха. Беше ми забранено да стъпвам в дома им, татко също не беше допуснат там. Но на гроба на мама можех да ходя. Там винаги бяхме добре дошли. Носехме й любимото розе, букет цветя, сладкиши. Забелязахме, че само ние ходим, никой друг не поддържаше гроба, дори родителите й.
Докато бях дете, не разбирах съмненията на татко. Сега вече свързвам ясно някои събития и детайли около загадъчната смърт на мама.
Преди няколко месеца пъзелът окончателно се нареди. Дядо внезапно остана вдовец и това го принуди да говори. Пожела да ме види на четири очи. Отказах – той и жена му ни причиниха толкова болка, лишиха ни от внимание и обич. Старецът не прие моето „не“, настояваше и понеже аз бях категорична, една вечер, непоканен, той дойде у дома. Седнах и зачаках да чуя какво толкова има да ми каже. Той започна да заеква и сълзите потекоха от очите му: „Знаеш ли, ти си копие на майка си, но дано нямаш нейната съдба! Ние с баба ти я лишихме и от разум, и от нормален живот. Тя беше добра майка, ние я отделихме от теб! Ако можеш, прости ни, ако можеш, не ни съди! Смятахме, че й правим голяма добрина, а всъщност е било най-лошото за нея. Разделихме двама влюбени, оставихме едно дете да расте като сираче при живи родители.“
Старецът се задъхваше, едва произнесе последните думи.
Разбрах, че майка е била жива, но в лудница. Просто не искали баща ми да знае за това. Мама... жива?!
Слушах го и не вярвах, че родителите на жената, която ме е родила, могат да бъдат толкова безсърдечни. Исках да го намразя, а не можех. Баща ми така ме беше възпитал. Иначе със сигурност щях да прогоня този възрастен човек от дома!
Приех неохотно и с половин дума извиненията му, задето е съсипал живота ми и накрая той издъхна буквално в ръцете ми. Това е чакало сърцето му, изтерзано от лъжи и лошотия!
С татко го погребахме и дойде най-голямото изпитание – срещата с мама!
Тя не приличаше на човек, не ни и позна. Живееше в свой измислен свят. Нямаше как да я приберем, тотално беше изгубила разсъдък.
Оттогава през ден-два я посещавам, говоря й за детството без нея, за това, колко често ми е липсвала, разказвам й за нас с татко. Милата, ще си умре сама, без да знае коя е и колко много я обичаме!
Понякога погледът й ме търси и в такива мигове си мисля, че може би има надежда, но... това е само илюзия, нали?
Неделя е. Аз съм при нея в лудницата. Тя лежи, косите й са пуснати... Разказвам й, как тичах както малка след една жена - имаше коси като нейните, исках да я настигна, но все не успявах, знаех, че ако я погледна и ще позная в нея моята майка. Така и не я настигнах. Години след това, видех ли рокля на пъстри цветя, сърцето ми спираше и търсех погледа на жената.
Мамо, толкова ми липсваше, мамо! - поглеждам я, лежи и ме гледа. Дали разбра поне думичка? Не знам, не знам, но от очите й се търкулнаха сълзи...

Анелия Янева

Писмото е публикувано в последния брой на "Лична драма"

Разтърсващи драми
Любов и секс
Сподели своята история
Цитат на деня
Любопитно
Хороскоп

ОвенАко сте родени под знака на Овен тази седмица може да ви изненада със събитие, което да има връзка с човек, с когото имате близки отношения. В някои случаи това може да има връзка с бъдещо майчинство или с раждането на дете. Изненади през седмицата ще има в града или селото, където живеете или в...

Прочети още...

Виц на деня
Анкета

Кое във вестника предпочитате да четете?

Архив

Изберете година и рубрика, която да видите от архива:

 
 
Покажи