Докато бях на работа, свекърът изгонил мама от жилището ни, защото била бреме за нас

Преди години с мама живеехме бедно, но се обичахме и подкрепяхме. Тя е инвалид, не може да се обслужва сама, затова постоянно се нуждае от помощ. Благодарение на нея успях да завърша университета с червена диплома и много скоро ме поканиха на работа в добре платена фирма. Животът ни стана по-лесен, изкарвах достатъчно пари за лечението на мама и състоянието й започна леко да се подобрява. Един ден синът на шефа ме помоли да му сътруднича във важен проект. С времето двамата се сближихме дотолкова, че неусетно се влюбихме един в друг. За разлика от баща си, Борис е прекрасен човек, затова, когато ми предложи брак, приех да стана негова съпруга. За съжаление бъдещият ми свекър не остана очарован от новината, че единственият му син обича жена, която не отговаря на общественото му положение.

За него любовта нямаше никакво значение, но заради Борис си премълча. След сватбата със съпруга ми прибрахме мама да живее с нас. Тя се противеше, защото се страхуваше, че като младо семейство имаме нужда от уединение. Брачният ми живот потръгна чудесно. Тримата се разбирахме идеално. Веднъж, докато бях на работа, реших да се обадя по телефона на мама, за да я чуя как е. Предната вечер не беше добре и се притеснявах, че здравословното й състояние може да се влоши. Дълго звънях, но никой не ми отговори. Уплашена до смърт, отложих всички ангажименти, наех такси и си тръгнах. Когато се прибрах, установих, че мама я няма. От съседите, които любопитно надничаха, разбрах, че преди няколко часа дошъл един важен господин и я изгонил от апартамента.

Веднага се сетих, че това е свекърът и без да се замисля, му поисках обяснение. Той ме изгледа пронизващо и високомерно каза: " Майка ти е бреме за семейството ни. Постоянно проси пари от сина ми и аз, като негов баща, не мога да й позволя да се възползва от него." Още същия ден напуснах фирмата и жилището ни. Взех мама и се върнахме в нашия скромен дом. Щом Борис разбрал за отвратителната постъпка на баща си, хвърлил ключовете за офиса и заявил на родителите си, че повече нямат син. Оттогава изминаха три години. Със съпруга ми сме все така сплотени и щастливи. Свекърът направи много опити да се сдобри с нас, но аз не мога да му простя, че изхвърли болната ми майка като ненужна вещ. Инвалидите имат същите права като нас. Не трябва да бъдат унижавани, защото никой не знае какво му готви утре съдбата.