Брой 31 04.VIII-10.VIII. 2020

Всичко е любов: ​Безпределната обич

Кучето Спартак спаси внук ми

Тази история се случи преди шест години. По онова време десетгодишният ми внук Никола преживяваше тежък период, а покрай него и ние. Беше се изолирал от връстниците си, не желаеше да общува, бягаше от училище. Свит в черупката си, единственият му приятел беше компютърът. Направихме много опити да разберем какво точно се случва, но колкото повече се интересувахме, толкова повече той се отдалечаваше от нас. Един ден, докато отчаяно се разхождах из града, размишлявайки как да му помогна, внезапно забелязах малко сиво кученце, свито на топка сред купищата жълти листа. Наведох се да го погаля, а то се протегна и облиза ръката ми.

Изведнъж дълбоко в паметта ми се събуди заспал спомен: с баща ми се разхождаме в гората с огромния ни стар приятел - кучето Спартак. Спартак имаше особено място в сърцето на покойния ми баща. И не само това: той присъстваше на повечето ни семейни снимки. За татко кучето не беше просто животно, а най-добрият му и предан другар. Баща ми е роден и израснал в малко градче. Баба ми останала вдовица на младини, трудно се справяла с тримата си синове. Работа нямало, а на плещите й лежали толкова гърла. Когато татко завършил училище, той заминал за чужбина. Годините, които прекарал далеч от близки и роден край, били най-мъчителните в живота му.

Баща ми разказваше, че единственото, което му вдъхвало кураж, била мисълта, че един ден ще се върне и ще се грижи за старата си майка до сетния й дъх. За зла участ мечтите му не се сбъднали, защото малко след като емигрирал, получил тъжната вест, че тя е починала. Жестока мъка! Пет години по-късно татко най-накрая се завърнал у дома. Намерил къщата празна, а на вратата - голям катинар. След смъртта на майка му писмата от чичовците ми оредели, докато напълно престанали да му пишат и въпреки това не очаквал да намери родния си дом пуст. Болката го ударила в гърдите, седнал на земята и подпрял глава с ръце. Само сълзите в потъмнелите му очи загатвали за бурята, която бушувала в душата му. Тогава дочул тежко дишане, което сякаш идвало на крачки от него. Повдигнал поглед и насреща си видял огромно сиво куче с изплезен език. Няколко секунди двамата се взирали един в друг. Изведнъж "звярът" изскимтял и с един скок се озовал върху баща ми. Той понечил да се отдръпне, но в следващия момент в ума му изникнал споменът за малката рошава топка, която Яна - внучката на съседката, му била подарила месеци преди да замине. Спартак! По онова време кучето било още паленце и ето че само то помнело и посрещнало баща ми.

Щастливи от срещата, двамата дълго се радвали един на друг. Покойният ми баща уверено разказваше, че именно Спартак му вдъхнал първата глътка надежда. Докато с трепереща ръка го галел, дошла и поредната изненада, тъй като вратата на съседите се отворила и от нея излязла млада жена. "Хей, кой си ти и какво правиш с кучето ми?" - живо попитала тя, видимо готова за скандал. Татко нищо не отговорил, просто притиснал към себе си верния си другар. Пристъпвайки няколко крачки напред, тя внезапно се заковала на място, вгледала се в мъжа и след броени секунди от устата й се изтръгнал стон: "Калине, ти ли си?" Това била втората глътка топлина и надежда, защото младата жена била самата Яна.

Малко по-късно съседското момиче, превърнало се вече в красива и зряла жена, разказало на баща ми, че още преди смъртта на майка им двамата ми чичовци се пръснали из градовете и оставили старицата на произвола на съдбата. Рядко си идвали, колкото да видят дали е жива. От състрадание Яна се грижела за нея, а след кончината й прибрала и Спартак, за чието съществуване никой не се сетил. "Знаеш ли, той често ходи до къщата ви, ляга до вратата и чака. Толкова е предан!" - тъжно завършила разказа си тя. Татко слушал внимателно и искрено й благодарил. А с времето благодарността му се превърнала в гореща любов. Може би читателите вече се досещат, че Яна е моята майка.

Няма да ви отегчавам с подробности, само ще добавя, че след като родителите ми се оженили, заживели в бащиния дом. Неизменно до нас, полегнал в краката ни, стоеше верният страж на дома - Спартак. Татко никога не забрави думите на мама: "Той те чакаше." Често го виждах усамотен да прегръща любимеца си, говорейки му нещо, което само двамата разбираха. Спартак напусна този свят на 16 години, в прегръдките на баща ми.

Припомняйки си миналото, вече знаех какво трябва да направя. Ненапразно съдбата ме върна към онези спомени. Наведох се, взех малкото уплашено създание и нежно го прегърнах. Няколко дни по-късно подарих сивата топка на внука си. Никола извика от радост и възбудено попита: "Как се казва, дядо?" " Спартак" - отговорих аз. После бързо напуснах стаята, защото не исках детето да вижда сълзите, които рукнаха от очите ми.

Спартак успешно измъкна внука ми от тежкия период. Накара го да се усмихва, да повярва в себе си. Никола не е вече онова тъжно момче, а весел и уверен тийнейджър с верен приятел, който никога няма да го предаде. Защото кучетата умеят само да обичат.

Никола

Писмото е публикувано във вестник "Лична драма"

Разтърсващи драми
Любов и секс
Сподели своята история
Цитат на деня
Любопитно
Хороскоп

Овен – Вероятността за истински успех тази седмица е много по-реална. Вниманието ви може да бъде привлечено от стари идеи или планове за вашето семейство или работа. Ще говорите с правилните хора за осъществимостта на тяхното изпълнение. Някой ще сподели с вас новина, свързана с личен успех или важн...

Прочети още...

Виц на деня
Анкета

Харесвам историите за:

Архив

Изберете година и рубрика, която да видите от архива:

 
 
Покажи