Брой 21 26.V-01.VI. 2020

Всичко е любов: ​Съдби човешки

Любов, за която думите не стигат

Четири години имахме връзка с Игнат. Още с постъпването ми във фирмата започна да ме ухажва. За мен не бе новост колега да ме сваля, знаех си цената и ги отблъсквах деликатно, приемайки намеците им на майтап. С Игнат бе друго. Явно изпитвахме слабост един към друг, но не бързахме да стигнем до интимност. Както след време ми призна, след като е имал десетки авантюри, този път се страхувал, че ще е за дълго. Самото усещане, че се намираме през няколко стаи пораждаше такава възбуда, че ако той не бе направил първата крачка, сигурно аз щях да го прелъстя. Но той изпипа нещата така, че първата нощ заедно да е като в романтичните филми. Уреди командировка в Бургас и тръгнахме с неговата кола. В момента, в който подминахме табелата на София, спря, погледна ме в очите, засмя се, прегърна ме и ме целуна така, че дъхът ми спря. Каза, че отдавна искал да ме покани на среща, но само вечеря в ресторант не му стигало, искал ме за цяла нощ – спокойна и задоволена, а не да си гледам непрекъснато часовника и да бързам да се прибера вкъщи. Аз изгарях от желание да се сгуша в него, но страхът, че може да се окажа секс партньорка за командировки, ме накара да се отдръпна. Спомням си, че му казах: „Само не ми казвай, че не обичаш жена си, бил си принуден да се ожениш за нея – преспал си, а тя се оказала девствена, или забременяла от първия път, или не спиш с нея отдавна, пред развод сте...“

Игнат се разсмя гръмко и без да изпуска волана, наклони глава към мен: „Аз просто те харесвам и те желая, но силно и много! Ако това признание ти е достатъчно, нека оставим семействата и децата си на спокойствие, а ние да се постараем да ни е хубаво заедно по-дълго време...“ С две думи, връзката ни ще бъде красива, но извънбрачна! Благодарих му за искреността и го успокоих, че и аз съм на същото мнение – да не намесваме и да не се оправдаваме с близките си за своите грехове.

Не хубаво, а прекрасно беше – цели три денонощия, докато траеше командировката. А после приказката продължи 4 години. Игнат бе съученик с шефа на фирмата и не бе трудно да урежда служебни пътувания за двама ни. Винаги в хотелската стая имаше цветя, запалени свещи, изстудено шампанско и много малки, но мили изненади, които ме караха да се чувствам най-специалната жена на света. Дали защото любовта ни бе забранена и криенето поддържаше висок адреналина ни, но не превърнахме секса в досадно задължение, както често се случва с времето при семейните партньори.

На 7 януари, както обикновено, шефът Иван събра най-близките колеги в кабинета си, да почетем имения му ден. За първи път Игнат не пи, извини се, че не е във форма, чувствал се зле, стягало го сърцето. Реших, че има проблеми вкъщи, затова не задавах въпроси. Когато ме остави с колата близо до вкъщи, беше блед като мъртвец, но дори за миг не съм помислила, че това е последната ни среща и последните часове от живота му.

На другия ден фирмата жужеше като кошер. Колегите се бяха струпали пред неговата стая, мен нещо ме преряза в сърцето миг преди да науча жестоката истина:

през нощта Игнат получил инфаркт, линейката дошла бързо, но той починал, преди да стигнат до болницата.

Не присъствах на погребението. Нямах сили да се срещна очи в очи с жена му, още по-малко да й изказвам съболезнованията си. Пък и наистина вдигнах кръвно, личната ми лекарка ми предписа лекарства и ми даде болнични. На третия ден, преди да отида във фирмата, взех 4 рози и отидох да се простя с любимия. Секретарката на шефа ми каза номера на парцела и гроба, бързо се ориентирах, но съпругата на Игнат ме бе изпреварила. Бе запалила кандилото, пренареждаше и плачеше. Стъписах се, застинах на място, тя вдигна глава, погледна ме и попита: „Вие при кого?!“ В този миг погледът ми се спря върху паметника на съседния гроб. Прочетох, че е жена, поех дълбоко въздух и с треперещ от вълнение глас отвърнах: „При мама, но само ще оставя любимите й рози, защото бързам за работа. Извинете ме!“ Положих ги на чуждия гроб и си тръгнах, а съпругата на Игнат викна след мен: „Значи ще се виждаме често...“

Уви, пътят ми към последното обежище на мъжа, който ме дари с толкова любов, бе отрязан завинаги. Затова пък всяка сутрин на път за работа, се отбивам в близката църква, запалвам свещичка и давам воля на сълзите и болката.

Ева

Писмото е публикувано във вестник "Лична драма"

Разтърсващи драми
Любов и секс
Сподели своята история
Цитат на деня
Любопитно
Хороскоп

Овен – През тази седмица ще положите много усилия в работата, ако обаче сте решителни и креативни, резултатът със сигурност ще зарадва. Сега е по-добре да мислите по-малко за покупки и придобивания, в противен случай бюджетът ви може да се пропука по шевовете. Опитайте се да защитите възгледите си п...

Прочети още...

Виц на деня
Анкета

Харесвам историите за:

Архив

Изберете година и рубрика, която да видите от архива:

 
 
Покажи