Брой 26 25.VI-01.VII. 2019

Емоции:

На път към теб стигнах първо себе си

В началото беше едно стремглаво препускане.


Както се тича след нещо, което не си сигурен, че виждаш в далечината. Нещо, към което те води само някаква история, която сам си разказал на себе си. Човек, когото си си измислил като собствено спасение.


ХЪСЪТ ЗА ВСЕ ОЩЕ НЕПОЛУЧЕНА, НО ЧАКАЩА ТЕ НАГРАДА БЕШЕ НАЙ-СИЛНАТА ДВИЖЕЩА СИЛА, КОЯТО ПОЗНАВАХ.

Затова се вкопчих в бясното бягане. Имало е дни, в които краката са отказвали, но аз упорито съм продължавала да се движа към теб.



Но с времето пътят намери своите начини да пречупи сетивата едно по едно. Да ги обучи на нови неща.



Зрението беше най-податливо. Когато непрестанно се движиш, когато покоят е само някаква дума, която си чувал, но никога не си докосвал и не си живял – очите започват да шарят неконтролируемо. Понеже не им позволявах да застояват погледа си прекалено дълго, те сякаш напук се вкопчваха все по-яростно във всеки по-ярък цвят. Принуждаваха ме да забавя крачка. Караха ме да се опомня, че преди онзи човек, който съществува само извън моя хоризонт, има много малки чудеса, които да напълнят очите преди това. Близките чудеса на настоящето.



Слухът падна жертва скоро след това. Мълчанието на самотния път не просто уморява – знае как и да обезкуражава. Ухото на човек не е привикнало на тишина, а дори и да е привикнало – то е от навик, от необходимост или от неволя. По друг начин слуша някой, който знае силата на мекия тон, или този, който е видял от първа ръка как един твърд и спокоен глас може да е най-силното рамо, на което да се опреш. И затова колкото по-дълъг и безшумен ставаше пътят, толкова по-лесно се поддавах на нуждата да поспра.


ДА ОТБИЯ ПО ПОСОКА НА ГЛЪЧКАТА ИЛИ ПОДИР НЕЧИЙ МЕЛОДИЧЕН ТЕМБЪР –

само и само да не остана отново без топъл глас в ушите, без усещане, че нечии изречения в мене са изстреляни.


Обонянието не беше чак толкова лесно за улавяне. Но умората е ловка, хитра, дебне те, хвърля по теб копието си само щом е сигурна, че ще улучи. Примами ме с мирис от миналото, с нещо, което ми напомни, че и някъде другаде е имало щастие някога, дори и да не помня. Че не е само това невиждано място и този неизживян човек единственото, което има да ми се случва.



Последен се предаде допирът.


ТОВА ПАМЕТЛИВО ТЯЛО, ТЕЗИ ВСИЧКИ НЕСПОКОЙНИ НЕВРОНИ, АТОМИ И ЕЛЕКТРОНИ БЯХА ТВЪРДО УБЕДЕНИ, ЧЕ ИМЕННО ТОВА ТРЯБВА ДА БЪДЕ УСЕТЕНО – НАЙ-НЕДОКОСНАТОТО.

И това държа. До някакъв момент. Но пристигна ден, в който някой съвсем близък, с дъх прекалено топъл за пренебрегване измъкна съзнанието от това безпомощно състояние. Тогава, разбира се, дълго време не си позволявах да повярвам.


Когато очите, мисълта, движението и ръцете са били устремени и научени да сочат само в една посока толкова дълго, паметта на тялото се обръща срещу теб. Прави те недоверчив, прави те неадекватен, прави те ядосан. А и ми се струваше, че ми е отнето най-ценното – това, което така и не бях държала в ръце.



И отне време да повярвам, и отне време да ми мине.
И отне най-дълго да осъзная, че най-ценния трофей самият път изкова у мен по време на пътуването.



Най-сетне: собствен железен гръб, на който мога да се облегна. На който мога да разчитам.




Източник и снимка: goguide.bg

Разтърсващи драми
Любов и секс
Сподели своята история
Цитат на деня
Любопитно
Хороскоп

Съвет към всички знаци на зодиака през този период - отпуснете се повече, бъдете креативни, разхождайте се повече, общувайте с партньорите си, обръщайте повече внимание на децата, срещайте се с приятели. Избягвайте конфликтите. В четвъртък от 10:50 часа до 16:30часа бъдете внимателни, не предприемай...

Прочети още...

Виц на деня
Анкета

Харесвам историите за:

Архив

Изберете година и рубрика, която да видите от архива:

 
 
Покажи