Брой 34 22.VIII-28.VIII. 2017

Разтърсващи драми: Не аз, тя трябваше да живее

Овдовях преди сватбата

Овдовях преди сватбата

Предишната събота станахме сутринта и решихме да отидем до съседния по-голям град, за да напазаруваме някои неща за празненството. Преди това Илияна направи закуска и кафе и докато хапвахме, тя не спираше да се кикоти. Шегуваше се, че е весела, защото само след седем дни ще е госпожа Георгиева. И трябвало да си купи нови чехли, тъй като било сигурно, че аз съм щял да бъда мъж под чехъл, а тя не искала подметката му да е стара и изтъркана. Илияна беше толкова добра душичка, че „заплахата” й само можеше да разсмее и мен. Хванах я нежно през кръста и я завъртях, после дълго се целувахме и ни се прииска отново да се върнем в леглото, но заради пътуването оставихме гушкането за по-късно. Сега си давам сметка, че никога, ама никога не трябва да се отказваш от красивите мигове, защото те може повече да не се повторят.


След като напазарувахме, седнахме в колата и тръгнахме да се прибираме. Когато излязохме от града, от насрещното платно изведнъж пред очите ми изскочи голям камион, който караше с бясна скорост. Беше толкова близо, че аз се паникьосах и завих рязко в дясно. Колата излезе от шосето и се заби в едно крайпътно дърво. Няколко секунди не бях на себе си, а когато се обърнах към жена си, видях, че цялото й лице е обляно в кръв. Скочих и излязох, за да мина от нейната страна. Не исках да го повярвам, но Илияна не даваше никакви признаци на живот. Плачех и я виках, ала тя не отваряше очи. Междувременно някой се беше обадил по телефона и скоро пристигнаха полиция и линейка. Екипът каза, че тя е мъртва. Качиха я в линейката и я откараха.


Губят ми се часове и дни след катастрофата. Помня само, че на погребението майка й ме пъдеше и не искаше да стоя до ковчега на Илияна. Крещеше ми, че съм убиец и съм отнел и дъщеря й, и внучето й. Тя никога нямало да ми го прости. А аз имах само едно желание – да легна до жена си и да ни погребат двамата. Не можех да си представя, че ще продължа да живея без любимата си, без най-слънчевата и прекрасна жена, която познавах. Че никога нямаше да чуя детето си да проплаче и да го видя как се усмихва. Истината е, че от този момент нататък аз не живея, а просто се движа механично, не забелязвам нищо около себе си. И ако не са близките на Илияна, сигурно няма и да чувствам.


Няколко дни, след като черната земя затрупа тялото на любимата ми, на улицата ме причака брат й и започна жестоко да ме бие и рита. Крещеше, че съм нямал право да живея, след като съм погубил сестра му. Събори ме на земята, а аз дори не се защитавах, само инстинктивно закривах лицето си с ръце. Ако не бяха се събрали хора, които да го спрат, той сигурно щеше да ме убие. Оказа се, че ми е счупил две ребра, цялото ми тяло беше в синини, имах и един избит зъб.
Няколко дни лежах в болницата и добре, че ме сложиха на системи със силни обезболяващи, защото в моментите, в които мисълта ми за секунди се проясняваше, ми се искаше да скоча от прозореца и да се свърши цялото това мъчение – тялото ме болеше зверски, а отвътре душата ми изгаряше. В буквалния смисъл ми беше трудно да дишам. Дори не исках да чуя родителите ми, които ме караха да напиша жалба срещу побойника. И защо да го правя? Нима той не беше прав? Ако бях реагирал по-адекватно, Илияна щеше да е жива и вече да е моя съпруга. Щяхме да сме щастливи и да очакваме да се роди нашето бебе.
След изписването няколко дни не излязох от къщи. Гледах снимките, които си бяхме правили, слушах любимите ни песни и плачех. Не исках да говоря с никого, не исках да се храня, нямах сили за каквото и да било. Едва след седмица дойдох малко на себе си. И първото нещо, което направих, беше да отида на гробищата. Надявах се, че като е делник, близките на Илияна няма да са там и най-сетне ще мога спокойно да постоя на гроба й. Само че щом стигнах, изгубих контрол, паднах на колене и започнах да ридая. Проклинах съдбата, че ни раздели така нелепо, че отне мечтите и бъдещето ни. Но каквото и да казвах, нямаше сила, която да върне Илияна при мен.


Бях обезумял от мъка и не усетих кога до мен са застанали родителите й. Явно са ме наблюдавали известно време, защото когато ги забелязах и стреснат от присъствието им станах, за да се отдръпна, те се приближиха към мен, а майка й дори ме прегърна. Започнахме да плачем и тя ми каза, че е осъзнала колко много страдам и аз. Разбирала, че загубата на Илияна е отворила дълбока рана в сърцата на всички ни. Помоли ме да простя на сина й, че ме е пребил, но той много обичал сестра си и смъртта й помрачила ума му.


От този ден нямам проблем да ходя на гробищата. Често нося цветя на гроба на Илияна и с часове й говоря. Случва се да се засечем с родителите й, но те вече не ме притесняват. Това донякъде ме утешава, но болката продължава да изгаря сърцето ми, защото знам, че моята любима никога няма да се върне при мен. Жестоката смърт ми я отне. Единственият начин отново да бъдем заедно е аз да отида при нея. Надявам се този миг да дойде по-скоро.


Мирослав Георгиев

Писмото е от печатното издание

Разтърсващи драми
Любов и секс
Сподели своята история
Цитат на деня
Любопитно
Хороскоп

ОвенАко сте родени под знака на Овен пред вас е седмица, която ще изненада мнозина с предложение за нова работа, нов ангажимент или нови клиенти.Предстои ви да се съберете или да посрещнете гости в дома си. Ще има някакво специално оживление или очакване около това събитие.Седмицата ще зарадва мнози...

Прочети още...

Виц на деня
Анкета

Купувате ли си в. "Лична драма"?

Архив

Изберете година и рубрика, която да видите от архива:

 
 
Покажи