Брой 6 11.II-17.II. 2020

Разтърсващи драми: 8 г. след срещата на магистралата

Погребах мечтите си завинаги

Погребах мечтите си завинаги

Понякога, ние хората, спираме да живеем истински и се оставяме на течението да ни отведе нанякъде. Така е и с мен. Животът ми спря преди 4 г., когато съдбата ми поднесе поредното изпитание и болка, и тогава осъзнах, че той е просто гердан от бели и черни мъниста. Белите носят красивите неща от живота ти, а черните лошите. Казвам се Валя, на 28 г. и не съм по-различна от другите. Никога не съм писала до «Лична драма», но го чета от малка. На 20 г. бях младо и крехко момиче, студентка, добре възпитана и с немного ум в главата. Бях по-въздържана, свита, за някои може би задръстена и не си позволявах да флиртувам, камо ли да обикна някого. В един юлски ден след тежката лятна сесия казах на нашите, че ще отида с колата в Пловдив при най-добрата си приятелка. Тогава живеех в София. Около 30 мин след София, не щеш ли, колата ми се развали и трябваше да отбия в аварийната лента. Не разбирах въобще от коли и не знаех какво да правя. Пробвах да завъртя ключа, но карбураторът нещо задави. Слязох, ала в голямата жега почти нямаше движение по магистралата. Ами сега! Не знаех номера на «Пътна помощ», затова първо звъннах на татко, на когото винаги съм разчитала, обаче той не вдигаше.


Бях в безизходица и почти се паникьосах.


В един момент в далечината, но в отсрещното платно забелязах друга кола, спряна в аварийната лента, с отворен капак. Събрах кураж и отидох да попитам шофьора за номера на «Пътна помощ». Сърцето ми подскачаше от жегата и от притеснение какво да кажа на този човек и да не би да ме помисли за някоя магистралка. Когато приближих, видях, че на седалката се беше опънал мъж с костюм и слънчеви очила и като че ли беше задрямал. Изкашлях се и почуках по стъклото. Учуден, той ме попита какво прави по това време момиче като мен в тая жега на магистралата. Изчервих се и му обясних проблема си. Непознатият излезе от колата си и тогава видях, че е красив, висок, млад, около 27-28-годишен. За секунди изтръпнах, като че мъж не бях виждала, ала усетих, че този е специален. Обясни ми, че чака «Пътна помощ» да прибере колата му. После отидохме до моята, той я погледна и каза, че нищо й няма, просто съм я задавила с бензин и вече мога да потеглям. Благодарих и му предложих да го закарам до София, задето ми помогна. Все пак пътуването ми до Пловдив не беше спешно. Той не искаше да ми разваля плановете, но аз настоях и когато най-сетне дойдоха да изтеглят колата му, все пак се съгласи да се качи при мен. По пътя към София се запознахме. Казваше се Деян, на 28 г., от Пловдив, висшист и работеше като одитор в една фирма. Беше тръгнал в командировка към София.


Съдбата обаче пресече пътищата ни и ни срещна на магистрала “Тракия”.


Преди да се разделим, си разменихме номерата, и аз се прибрах вкъщи. Нашите много се учудиха, че се връщам толкова бързо, защото им бях казала, че ще спя в Пловдив. Набързо им разказах всичко и те много се смяха. На другия ден Деян ми позвъни, че все още е в София заради колата, и помоли да се видим. Бях много щастлива и в същото време неуверена, защото за първи път щях да излизам с мъж, когото не познавах. Почти целия ден бяхме заедно, много неща си казахме и се опознахме. От този ден в сърцето ми се настани любовта.


С Дидо се виждахме всяка седмица. Той често идваше в София, а аз започнах редовно да ходя в Пловдив при приятелката си и заради него. Така измина една година. Накрая с Дидо не издържахме и той ме покани официално пред родителите ми да отида да живея при него в Пловдив. И без това си имаше собствено жилище. Нашите вече го познаваха достатъчно и му имаха доверие, а и го приеха като мъжа до мен. Така отидох в Пловдив. Беше ме малко страх, защото започвах нов живот, на чисто, без приятели и без работа. Дидо обаче не беше само мой приятел и мъжът на сърцето ми, той беше и мой учител. Помагаше ми и ми даваше кураж за всичко, защото в началото бях депресирана и отчаяна. Той беше много мъдър човек и все боравеше с философски мисли и ми казваше така:


”Всички понякога падат, но разликата между силните и слабите е времето, което губят, за да се изправят!”


Тези думи няма да ги забравя никога! Дидо успя да направи от плахото и неориентирано момиче, каквото бях, една красива, лъчезарна и изпълнена с ентусиазъм и вяра в себе си жена. Три години живяхме в хармония и любов и околните ни се чудеха и ни завиждаха, защото рядко се среща толкова силна връзка между мъж и жена. Родителите на Деян ме приеха топло и за тях бях мечтаната жена за сина им. И до днес аз съм тяхното момиче. Сутрин ставах рано, оправях дрехите му, гладех ризата му, лъсках обувките му, а той приготвяше закуската. Обикновено излизаше по-рано от мен, но на вратата винаги се целувахме, казвахме си мили думи, а аз по навик му оправях вратовръзката и си го целувах по брадичката. Там най-много обичах, а той ме целуваше по вратлето.



Един ден Дидо трябваше да замине в командировка и аз му оправих багажа. Целунахме се, както винаги, и го изпратих, после му помахах. Обикновено по обед той ми звънеше, но този път не го направи. Бях си взела почивен ден, защото не се чувствах добре, и мислех аз да му позвъня, но си казах, че може би шофира, и не исках да го притеснявам. По едно време започнаха да ми звънят познати и колеги по телефона и странно - всеки ме питаше как съм, а аз се смеех по телефона и обяснявах, че чакам да ми се обади Дидо. Хората отсреща са знаели какво е станало, но никой не е смеел да ми каже, защото са усещали, че аз все още не знам. Но аз, тъпачката, пак не подозирах защо точно в този ден телефонът ми прегря от обаждания на тъжни гласове. Само Дидо не ми звънеше. Вечерта напазарувах и тъкмо се прибрах, за моя изненада родителите ми ме чакаха пред апартамента. Влязоха и едва тогава видях, че са бледи и посърнали, но аз - тъпа и заблудена - все им се усмихвах и не исках да ги питам какво им има, макар да виждах, че баща ми беше неспокоен и искаше нещо да ми каже. Майка ми също. Накрая ме помолиха да спра да шетам и да седна да ги изслушам.


Тогава научих трагичната новина, която преобърна живота ми и го срина за секунди.


Дидо катастрофирал и починал на място. Загубих ума и дума и изведнъж спрях да мисля. Като на филм виждах до себе си образи, чувах гласове, но не знаех къде съм. Ставах, разхождах се из апартамента, а нашите не знаеха какво да правят с мен. Сякаш ме обзе някаква лудост и започнах да чистя, да мета, да мия, а нашите ме гледаха като обезумели. Само Дидо беше в мислите ми и как сутринта се разделихме. Ходех непрекъснато на балкона да видя дали колата му не е пред блока, но уви - нямаше я. Надявах се да чуя, когато се прибере, как включва алармата, но чувах само смеха на децата пред блока. Привечер се появиха и родителите му, незнаещи на кой свят се намират. Плачеха, а аз просто стоях и гледах. Само една сълза се стичаше по бузата ми. Вечерта беше тежка. Имаше много хора вкъщи - едни идваха, други си отиваха, но мътно си спомням как съм я прекарала. И денят на погребението ми е през мъгла. Кой се е занимал с това, просто не помня. Изпратихме Дидо в другия свят, а аз останах сама. Единственото, което имам и до днес от него, е годежният пръстен, който ми подари 5 месеца преди трагедията. След смъртта му загубих вяра в живота, погребах мечтите си и изгубих себе си. Живеех ден за ден, така е и до днес. Прибирах се вечер от работа и всичко вкъщи ми напомняше за Дидо, като че ли той ме чакаше там. Даже въздухът мирише на него и парфюмите му. Отварях гардероба, където стояха саката и панталоните задно с ризите, които периодично гладех, и обувките, които лъсках, макар да нямаше кой да ги облече и обуе. В банята си стояха неговият шампоан, душ-гелът, самобръсначката - нищо не исках да изхвърлям. До вратата си стояха домашните му чехли.



Тази година станаха 4 години от смъртта му, но аз все още живея с него и с вещите му.


Няма как да го забравя и знам, че ако сега ме гледа, иска да съм щастлива с някого и знам, че прави всичко възможно да ми намери партньор, но аз не искам. Не ми липсват контактите с мъже и в никого не виждам и частица от Дидо. Наскоро почиствах банята и без да искам, изтървах електрическата самобръсначка, която той ползваше да си оформя брадата. Приставката й се отдели, когато падна на земята, и като се наведох да я вдигна, в ръката ми паднаха малки косъмчета - от брадата му. Разплаках се и ги събрах с болка. Сложих ги в една бяла хартия и ги увих. Сега те са ми като талисман в чантата, защото само това ми остана от тялото на Дидо. Може да ме мислите за луда, но ако някой от вас е обичал истински и е загубил човека до себе си внезапно, може да разбере как се чувствам. Благодаря на съдбата, че ме срещна с този мъж и се надявам отново да ни събере, но в другия живот, ако има такъв. Според мен любовта дори и след смъртта може да е жива и човек може да обича вечно. Ще отговоря на всички, които ми пишат.
Моля ви, нека писмото ми завърши с едни от последните думи, които Дидо ми каза: “Трагедията на живота не е, че свършва толкова скоро, а че чакаме толкова дълго да го започнем!”


Болка от спомени

Писмото е публикувано във в. "Лична драма"

Разтърсващи драми
Любов и секс
Сподели своята история
Цитат на деня
Любопитно
Хороскоп

Овен – Седмицата не предразполага към ново начало. Предстои да вървите напред, да преодолявате препятствия, да доведете работите до край, да довършвате започнатото. Научете се да цените времето си, не го пилейте напразно за несъществени неща. Трябва да сте внимателни, за да не допускате грешки. Проя...

Прочети още...

Виц на деня
Анкета

Харесвам историите за:

Архив

Изберете година и рубрика, която да видите от архива:

 
 
Покажи