Брой 46 14.XI-20.XI. 2017

Животът какъвто е: Хорската клюка не знае пощада

Съдби човешки

	Съдби човешки

Леля Вяра – по-малката сестра на баща ми, се омъжила на 28 – за онези години вече стара мома, само че доста заможна. Съпругът бил лекар, дошъл в градчето ни по разпределение. Беден, но хубавец, пък на всичкото отгоре и доктор, което за скромната и без самочувствие Вяра било истинско постижение, а за дядо и баба – удовлетворение, че са задомили позастарялата си щерка. Затова с охота предоставили на младоженците етаж от къщата, декар лозе и доста пари като зестра. Женихът също си направил добре сметката, че не само в болницата, но и извън нея е пълно с дами и госпожици, които могат да подслаждат нощните му дежурства, но за материално осигурен и спокоен семеен живот нямало по- подходяща от Вяра. Набързо й направил две дъщери, демек отчел се пред съпругата и фамилията, и го ударил през просото. Не си спомням сватбата и първите години от брака им, била съм дете, но вече в гимназията слуховете за любовните му подвизи стигаха и до моите уши. Говореше се, че превърнал кабинета си в харем и прилагал с удоволствие сексуална терапия на пациентките. И тъй като специализира гинекология, никой ревнив съпруг не можеше да го обвини, че не преглежда, а чука жена му. Единственият начин да е сигурен в непорочността на половинката си бе да присъства на прегледа, но трябваше да поеме риска да попадне в градския фолклор и да стане за смях в очите на хората. Такива смелчаци, естествено, не се намериха, затова съгражданите ми само го псуваха под път и над път и го оставяха да си развява онази си работа пред „пациентките“. При това доброволно от тяхна страна, защото оплаквания никога не се чуха. Дъщерите на леля Вяра пораснаха, отидоха да учат в София и се задомиха. Докторът гонеше 60-те, когато истински се увлече по млада лаборантка. Дали от напъни да доказва мъжественост, или така му е било писано, но получи инсулт, загуби говора си и цялата дясна половина на тялото му се парализира. Мълвеше се, че белята станала докато двамата се любели, лаборантката набързо се облякла и излязла от кабинета, оставяйки вратата широко отворена. Така го открила една от санитарките и алармирала за помощ.


До този момент леля Вяра носеше бремето само на срама от изневерите на мъжа си, оттук нататък започна истинското й тегло. Къпеше го, слагаше му подлога или уринатор (по онова време още нямаше памперси), подмиваше го, хранеше го с лъжица като бебе, отгатваше какво иска, защото вместо думи, от устата му излизаше несвързано буботене. От грижи по него тя отслабна, прегърби се и се смали, но нито веднъж не се оплака - цели 11 години, докато докторът получи втори инсулт и почина. А след смъртта му ходеше непрекъснато на гроба да прелива и сади цветя, и да го оплаква. Хората я одумваха и й се присмиваха, наричаха я мазохистка, която продължава да тачи паметта на „онзи курвар, съсипал живота й“. Някои обаче я смятаха за светица...


Другият случай е с братовчедката на майка ми – леля Лазарина. На млади години беше красавица, винаги елегантна - бе модната шивачка в градчето ни. Съпругът й – чичо Васил, бе по-дребен от нея, но ходеше изпъчен и си придаваше важност, тъй като бе несменяем шеф в кметската управа. И за него се говореше, че му е слаб ангелът и че повечето чиновнички от администрацията са минали през леглото му. И не само това - позволявал си да поступва жена си всеки път когато тя се опитвала да надигне глава и да му държи сметка за похожденията.


Малко след като се пенсионира, чичо Васил получи удар и се парализира. И за изумление на всички близки и роднини, леля Лазарина отказа да го гледа и дори да влиза в стаята, в която той лежеше. Грижите поеха синът им и снахата, наеха и една жена да го обслужва, но след няколко години решиха заради децата си да се местят в областния град и го настаниха в някакъв хоспис. Леля Лазарина не отиде нито веднъж да го види, не присъства и на погребението му. От майка си разбрах, че е наредила на сина и снахата да купят гроб в града, в който те живееха.


И нея не пощади хорската клюка. Зад гърба й шушукаха, че в гърдите си носи камък вместо сърце и че какъвто и да бил мъжът й, от човещина и кумова срама била длъжна да го изпрати в последния му път. Леля Лазарина обаче не даваше ухо на приказките и вървеше с вдигната глава. Живя 10 години след смъртта на чичо Васил и си отиде като праведна в съня си.


Сега, след като завърших писмото, отново се замислих за себе си. Май наистина съм с лош характер, защото ако съдбата ми сервира такова нещо, със сигурност ще постъпя като леля Лазарина. Но, както се казва: свят широк, хора всякакви.


Саша

Писмото е от печатното издание

Разтърсващи драми
Любов и секс
Сподели своята история
Цитат на деня
Любопитно
Хороскоп

ОвенАко сте родени под знака на Овен през тази седмица ви предстои „голямо чистене“ на безперспективни планове или отношения. Ще имате достатъчно кураж за подобни кардинални решения и действия.Мнозина ще очакват пратка или документ от друго населено място. Някои ще изпратят Коледен колет с подаръци ...

Прочети още...

Виц на деня
Анкета

Какво най-често гледате по телевизията?

Архив

Изберете година и рубрика, която да видите от архива:

 
 
Покажи