Брой 38 19.IX-25.IX. 2017

Животът какъвто е: Хорската клюка не знае пощада

Съдби човешки

	Съдби човешки

Леля Вяра – по-малката сестра на баща ми, се омъжила на 28 – за онези години вече стара мома, само че доста заможна. Съпругът бил лекар, дошъл в градчето ни по разпределение. Беден, но хубавец, пък на всичкото отгоре и доктор, което за скромната и без самочувствие Вяра било истинско постижение, а за дядо и баба – удовлетворение, че са задомили позастарялата си щерка. Затова с охота предоставили на младоженците етаж от къщата, декар лозе и доста пари като зестра. Женихът също си направил добре сметката, че не само в болницата, но и извън нея е пълно с дами и госпожици, които могат да подслаждат нощните му дежурства, но за материално осигурен и спокоен семеен живот нямало по- подходяща от Вяра. Набързо й направил две дъщери, демек отчел се пред съпругата и фамилията, и го ударил през просото. Не си спомням сватбата и първите години от брака им, била съм дете, но вече в гимназията слуховете за любовните му подвизи стигаха и до моите уши. Говореше се, че превърнал кабинета си в харем и прилагал с удоволствие сексуална терапия на пациентките. И тъй като специализира гинекология, никой ревнив съпруг не можеше да го обвини, че не преглежда, а чука жена му. Единственият начин да е сигурен в непорочността на половинката си бе да присъства на прегледа, но трябваше да поеме риска да попадне в градския фолклор и да стане за смях в очите на хората. Такива смелчаци, естествено, не се намериха, затова съгражданите ми само го псуваха под път и над път и го оставяха да си развява онази си работа пред „пациентките“. При това доброволно от тяхна страна, защото оплаквания никога не се чуха. Дъщерите на леля Вяра пораснаха, отидоха да учат в София и се задомиха. Докторът гонеше 60-те, когато истински се увлече по млада лаборантка. Дали от напъни да доказва мъжественост, или така му е било писано, но получи инсулт, загуби говора си и цялата дясна половина на тялото му се парализира. Мълвеше се, че белята станала докато двамата се любели, лаборантката набързо се облякла и излязла от кабинета, оставяйки вратата широко отворена. Така го открила една от санитарките и алармирала за помощ.


До този момент леля Вяра носеше бремето само на срама от изневерите на мъжа си, оттук нататък започна истинското й тегло. Къпеше го, слагаше му подлога или уринатор (по онова време още нямаше памперси), подмиваше го, хранеше го с лъжица като бебе, отгатваше какво иска, защото вместо думи, от устата му излизаше несвързано буботене. От грижи по него тя отслабна, прегърби се и се смали, но нито веднъж не се оплака - цели 11 години, докато докторът получи втори инсулт и почина. А след смъртта му ходеше непрекъснато на гроба да прелива и сади цветя, и да го оплаква. Хората я одумваха и й се присмиваха, наричаха я мазохистка, която продължава да тачи паметта на „онзи курвар, съсипал живота й“. Някои обаче я смятаха за светица...


Другият случай е с братовчедката на майка ми – леля Лазарина. На млади години беше красавица, винаги елегантна - бе модната шивачка в градчето ни. Съпругът й – чичо Васил, бе по-дребен от нея, но ходеше изпъчен и си придаваше важност, тъй като бе несменяем шеф в кметската управа. И за него се говореше, че му е слаб ангелът и че повечето чиновнички от администрацията са минали през леглото му. И не само това - позволявал си да поступва жена си всеки път когато тя се опитвала да надигне глава и да му държи сметка за похожденията.


Малко след като се пенсионира, чичо Васил получи удар и се парализира. И за изумление на всички близки и роднини, леля Лазарина отказа да го гледа и дори да влиза в стаята, в която той лежеше. Грижите поеха синът им и снахата, наеха и една жена да го обслужва, но след няколко години решиха заради децата си да се местят в областния град и го настаниха в някакъв хоспис. Леля Лазарина не отиде нито веднъж да го види, не присъства и на погребението му. От майка си разбрах, че е наредила на сина и снахата да купят гроб в града, в който те живееха.


И нея не пощади хорската клюка. Зад гърба й шушукаха, че в гърдите си носи камък вместо сърце и че какъвто и да бил мъжът й, от човещина и кумова срама била длъжна да го изпрати в последния му път. Леля Лазарина обаче не даваше ухо на приказките и вървеше с вдигната глава. Живя 10 години след смъртта на чичо Васил и си отиде като праведна в съня си.


Сега, след като завърших писмото, отново се замислих за себе си. Май наистина съм с лош характер, защото ако съдбата ми сервира такова нещо, със сигурност ще постъпя като леля Лазарина. Но, както се казва: свят широк, хора всякакви.


Саша

Писмото е от печатното издание

Разтърсващи драми
Любов и секс
Сподели своята история
Цитат на деня
Любопитно
Хороскоп

ОвенАко сте родени под знака на Овен тази седмица може да ви изненада със събитие, което да има връзка с човек, с когото имате близки отношения. В някои случаи това може да има връзка с бъдещо майчинство или с раждането на дете. Изненади през седмицата ще има в града или селото, където живеете или в...

Прочети още...

Виц на деня
Анкета

Кое във вестника предпочитате да четете?

Архив

Изберете година и рубрика, която да видите от архива:

 
 
Покажи