Брой 38 18.IX-24.IX. 2018

Емоции:

Време за живеене, или как минава денят на една неклюкарка

Това е моят нов дом. Аз съм на терасата, както обикновено. Почти през цялото време съм там. Сутрин изпивам по три кафета – два пъти еспресо и един път безкофеиново нес, както сервитьорките в кафенетата на морето приемат поръчките за кафе. Сметката да ви донеса ли, питат те. Напускам терасата само за да си долея кафе. И това се случва всеки ден, през всеки сезон. По този начин медитирам – през повечето време не мисля за нищо. Опитвам се да се събудя, а на третото кафе вече си правя план за деня. Но само, ако имам настроение.


Когато времето е хубаво, му се наслаждавам. Когато вали, се наслаждавам два пъти повече. Съзерцавам капките и се чувствам богата – сякаш нищо друго не ми е необходимо. Като завършена симфония – носи усещането за съвършенство, ако я слушаш напълно изолиран от околните. Когато е студено, треперя и тракам със зъби, но един приятел казва, че така организмът сам контролира телесната температура и затова не се страхувам. Обичам да съм сама. Мога да си позволя да изпитам удоволствие от усамотението си.


Макар че тук никога не съм сама.

Някакъв движещ се обект дразни зрението ми, което уж е приспано. Десет часа сутринта е, работен ден от седмицата. Щях да се радвам, ако всички – освен мен! – бяха на работа всеки ден, така че да мога да живея в тишина. Тишината ми дава много. Единство и пълнота. Тя е нещо повече от отсъствието на звуци. Дори е повече от обикновен покой. За човек, който постоянно мисли и се терзае от мислите си, тишината е свещена. В нея има толкова действие… Но не уморява. Човек не се уморява от стоeнето в тишина. Като че ли поема собствените си вибрации, които се връщат при него след срещата си с вибрациите на тихия свят наоколо. Такива приказки бих разказвала на внуците си един ден, ако имам такива. Или поне на децата си – ако имам такива някога. Бих им говорила за тишината и хармонията, която тя предполага. И за генетика бих им говорила, ако разбирах от генетика. И ако тази сутрин се бях събудила песимист, щях да си кажа: но аз няма да имам възможност да им говоря за тишината и за генетиката, защото ще бъда заета да правя кръпки на колената на панталонките им! Или да мажа филийки с едросмляна домашна лютеница и краве сирене! Но не се събудих песимист. А някак настроена да прекарам деня със себе си.


С периферното си зрение виждам, че движещият се обект представлява нещо цветно. Нещо шарено и натрапчиво. От моята тераса, без да ставам, виждам от третия етаж нагоре в съседния блок. Имам чувството, че блоковете в този квартал потъват надълбоко в земята с всяка изминала минута. Един приятел – същият, който ми каза, че когато трепериш, се стопляш – веднъж ми каза, че


кварталът, в който живея, е построен над вода

Много вода.

Всъщност този мой приятел – който е толкова умен – ще дойде довечера. Аз ще стоя на терасата отново и през цялата вечер като една същинска Жулиета ще поглеждам към градинката долу. Той може би ще застане там и ще се провикне: „О, Мина! Слизай веднага да пием бира!“ Като един истински Ромео. Ще очаквам това събитие с трепет и надежда, която ще кара сърцето ми да подскача като пред разстрел. Защото много обичам това голямо момче.


Но да се върна към обекта, който ме дразни с движенията си. Мама ми е казвала, че не е хубаво една жена да се държи като клюкарка и по цял ден да стои на терасата и да оглежда съседите. Тя винаги се е възмущавала от такива жени – онези, които знаят всичко за всеки, едва ли не подслушват през ключалката и после разказват уж само на теб, но и на него, и на онази другата с пеньоара на съседния прозорец… Но аз не съм такава! И се надявам никога да не ме покоси подобно нездраво любопитство. Засега обаче няма как да не отбележа това мърдане на шареното петно в блока отсреща. То е като пригладнял комар, който се опитва да кацне и да смуче от носа ми.


Ще се обърна! Не, няма да се обърна! Ще се обърна! Не, няма! За всеки случай отново всмуквам, отпивам от кафето и… Не искам да се вглеждам в нещото. Може да е жена и да си изтълкува моето вглеждане като порок. Погледите ни да се засекат и да се почувствам като натрапник. Ето, сега… Обръщам се. Леко снишавам глава и се обръщам. Жена е! Простира! Някакви дребни цветни парцалчета. Хоп,


изпъва един малък син чорап и го закача на простора

Защипва го с щипка. Дългата й коса е вързана на опашка. Лицето й – оттук погледнато – изглежда симпатично, но по един типично женски мек начин – вяло. Рамената й са оголени, гладки и ако бях един мъжкар с преливащ тестостерон, щях да си помисля, че са съблазняващи. Засега са само голи и лъскави, толкова. Тя спира и се оглежда – първо надолу, откъдето долита музика, а после някъде напред и нейно ляво. Какво гледа там, а?! Сигурно е някоя отегчена до серия последователни припадъци домакиня с хормони на майчинството, които я карат да пилее усмивки наляво и надясно. Ами да, ето, усмихва се! Каква приглушена усмивка само! Съвсем тиха.


Е, това беше. Повече няма да гледам. Ще се опитам да не мисля повече за тази жена. Ще се опитам да преразгледам деня си и по-точно часовете на съзерцание. Но първо да си налея още кафе.


Ама каква е тази музика? Какъв е този екшън там навън? Нещо като рап с много трагичен речитатив. Като идващ от канализацията боботещ глас. Сега пък електронни бийтове? При това толкова силно! О, нее. Тишината ми – моята тишина – отиде по дяволите. Всички усилия за свещенодействие и хармония се разбиха. Все едно някой свърза уредбата на този идиот чрез дебел като мотовилка кабел право в сърцето ми. Я да погледна. Сервиз за ремонт на музикалните устройства на автомобили. На пет или шест метра от мен, в партера.


Като надникна през терасата, виждам един плешив дебелак, който… Ами май свързва някакви жици. И от това музиката гърми още по-силно.


Някой пее за пари, коли и жени.

За скъпи питиета и за хавански пури. Плешивият мъж подскача ритмично със звуците, усилени до небесата. Търка черните си ръце в гащеризона си, под който е гол. Значи това е гледала долу жената, която простираше. Ами то си е за гледане – почти стрийптиз! А защо гледаше и към градинката? Да не би? Да не би и тя да се оглежда за някой Ромео? Някой като моя – силен и смел, очакващ тя да се покаже на терасата. Ами ако… Ами ако се оглежда за мояРомео? Ами ако му е хвърлила око? О, не! Трябва да прогоня тази мисъл. Незабавно!



А, станало време за обяд. Дали да не хапна нещо набързо? Ами ако изтърва нещо? Може нещо свръхинтересно да се случи през това време. Добре, ще изям една праскова и се връщам. За по-сигурно прасковата ще я изям на терасата.


Връщам се. Изтощително е да участваш, макар и почти невидимо, в този квартален оркестър – простиращи разголени жени, автосервизи, рап по никое време… А сега на четвъртия етаж в съседния блок – моят обект на разглеждане – се показа една баба. Тя е много дребна, през парапета се вижда само малката й главица с къса светлосива коса. Бабата се обляга и също поглежда надолу. За старица като нея вероятно моето забавление означава цял един смисъл. Аз нали не съм такава! Аз само по изключение, така…


Но тя е пенсионерка и има наистина цялото си време. Когато сериалите й омръзнат, тя излиза на терасата и гледа, гледа… Ако попитам тази баба колко пъти се е омъжвала съседката под нея, тя ще ми разкаже и историята на нейната четвърта братовчедка, на нейното куче и сигурно знае на колко оборота се върти центрофугата на пералнята й. От друга страна, не бива да бъда жестока с клетата старица.


Тя има право на щастие.

Особено ако е работила в някое деловодство през по-голямата част от живота си. Нека сега се порадва на хората – онези живи хора наоколо. Нека да откъсне изсъхналите цветчета от мушкатата. Да ги полее и да поразрови пръстта им с клечка. Всички баби обичат мушкато.


Моят приятел – онзи умният – казва, че пейзажът, който се разкрива от терасата ми, е като в Барселона. Там блоковете били строени по същия начин – един срещу друг, на малко разстояние, така че съседите винаги знаят кога ще ти изсъхне хавлията. Не знам дали е вярно. А той дали ще дойде днес? Ще погледна към градинката. Там под ореха застава обикновено моят приятел. Хм, няма го.


Пррр-пфуу-пррр. Идва нещо. Нещо голямо и бучащо. Като пъплещ марш на шест огромни гуми с едър грайфер. Още не го виждам, но за сметка на това двигателят му реве като… Как може да реве един двигател? Няма такъв звук в природата. Нервно, режещо, предизвикващо киселата физиономия на бабата. Горката, тя съвсем се изтормози от толкова шум. Аз също.


Скачам от стола си – с неочаквана за мен енергичност – и поглеждам навън. Пред блока отсреща наистина е спрял камион. От кабината му скача още един плешивец с гащеризон, този обаче е по-хилав, в никакъв случай дебел. Отваря каросерията и започва да сваля разни дълги и широки кашони. Междувременно никак не се сеща да изключи двигателя, така че дразнещият му звук отеква в ушите ми като нещо грозно и болезнено. Освен това всички са се показали на терасите и прозорците си. Целият блок изгаря от любопитство. На някой май му доставят мебели, а? Две деца кръжат, подскачайки, около камиона и се закачат с чичото. А младата жена от третия етаж точно сега е решила да прибира прането, което явно е изсъхнало. Ужас! Едното дете дръпна за гащеризона работника, а той го напсува.


В този момент бабата се показа на терасата си отново.


В ръцете си държи нещо – леген с вода.

Тя повдига легена съвсем внимателно над парапета и го обърна надолу. Водата пада с едно плътно пльосвърху главата на монтьора от автосервиза на партера. Мигновено музиката угасва. Остава да бучи само двигателят на камиона и ревовете на монтьора, който май ще остане без работа. Надявам се, поне до края на деня. А през това време една друга жена – там, на последния етаж, в мезонета, се е показала на прозореца със супер модерна дограма и тупа. Тупа одеяло. Преди малко май тупаше килим. Тя дали е домашна прислужница в този луксозен мезонет? По цял ден това прави – или глади, или тупа.


А децата долу се заливат от смях. Държат се за коремчетата и се кикотят от сърце.


А сега аз ще вляза в стаята и ще си подремна. Оставям вратата отворена и се отпускам на леглото. След толкова емоции имам нужда от почивка. Човек се изморява бързо, когато му се налага да стане наблюдател на крайностите на други хора. Прозяв! Ах, как хубаво ще си поспя! Ще забравя цялата трагедия на сутринта и ще потъна в най-сладък сън. А когато се събудя, ще си приготвя следобедно кафе с ниско съдържание на кофеин и отново ще изляза на терасата. Ще седна на стола, ще сложа чашата с кафе на масичката, ще си запаля цигарка и ще гледам в нищото. И няма да шпионирам съседите отсреща! Каквото и да става, аз нямам да поглеждам към тях.


Отново шум! Някой прави секс!

По дяволите, налага се да прекъсна четенето и отново да изляза на терасата. Естествено, звуците долитат от таванското апартаментче над бабата…


Слънцето вече не е толкова ожесточено към хората. Клони към залез. Поглеждам към градинката. Него още го няма. Ще прекарам остатъка от деня – чак до падането на дълбока нощ – в очакване. Защото знам, че той ще бъде мил – доколкото позволява мъжката му същност. Ще му разкажа как е минал денят ми, мисля си аз, и трия нетърпеливо ръце. На лицето ми се изписва тънка усмивка на предчувствие за наближаващата наслада.


Ето, вече е седем вечерта. Вече не се страхувам да гледам свободно към другия блок, защото се стъмва. В мезонета прислужницата вече тупа последните одеяла. Наближава време да свали този халат и да си тръгне към своя дом, където може би също ще се наложи да чисти.


Ето я – долу пред блока, до гаража. Облечена е с изключително модерни дрехи, последен писък. На краката си носи обувки на ток, колкото разгърнатата ми педя. Чантата й е Луи Витон. Отваря гаража с малката пластина на дистанционното управление, която стиска в ръката си с дълъг маникюр. Качва се с грациозно движение в чисто нов мерцедес. Излиза от гаража и оставя вратата му плавно да се затвори сама. Явно печели добре, мисля си аз. Следващата ми мисъл е дали не е време и аз да си потърся работа. Като домашна помощница, например.


Ето го! Той е там! Той е там долу! Хей, Ромео! Погледни към мен! Хей, погледни ме, любов моя! Но той носи цвете! Роза! О! Трогната съм. Ромеооо!


Защо не се обръща? Защо не поглежда към мен? Ромеоо!

Но не! Каква става там? Знам, че една истинска Жулиета не би казала „мамка му”, но сега аз псувам тихичко. Тя – онази с разголените сластни рамене, онази, която по цял ден простира и се оглежда – тя, тя отива при него! Върви бавно и се усмихва. Раменете й се поклащат като в бавен танц. Аз оставам невидима, докато той се приближава към нея и й подава розата. Целуват се! От сърцето ми капе кръв. Кръв на парцали. И си паля цигара.


А залезът е красив по мощен и всесилен начин. Бабата си гледа мушкатото. На тавана викат от удоволствие. Някъде сглобяват мебели. Децата весело пищят. Само аз останах да гледам тъжно напред. С чувство за един загубен ден – ден, който никога няма да се върне. И изведнъж – италианска музика от сервиза за ремонт на музикалните уредби на автомобилите. Сигурно за да подчертае романтиката на времето. Пердоно, скузи, аморе!



Източник и снимки: jenatadnes.com

Разтърсващи драми
Любов и секс
Сподели своята история
Цитат на деня
Любопитно
Хороскоп

ОвенАко сте родени под знака на Овен пред вас е седмица, в която ще има повече напрежение или поводи за спорове и противопоставяне, показва вашият хороскоп. Основните „сблъсъци“ ще бъдат в дома ви, по семейни въпроси или ще бъдат свързани със съседи. Възможни са неочаквани или сложни за разрешение б...

Прочети още...

Виц на деня
Анкета

Във в. "Лична драма" предпочитам да чета за

Архив

Изберете година и рубрика, която да видите от архива:

 
 
Покажи