Няколко конкурсни писма за летните спомени ме върнаха назад в годините, когато аз – семейна и с пораснали деца, срещнах невероятен мъж, с когото изживях красива любов. Такава, за която се казва, че само смъртта може да ни раздели. Както и стана. Но за това – по-нататък. Искам да ви споделя само една от безбройните случки на отдаденост и жертвоготовност от негова страна, тъй като, ако се отплесна, мога да напиша и роман. Тук е мястото да вмъкна, че от Христо не съм получила нищо материално, само много любов, от която в онзи момент имах огромна нужда.

Той беше шеф в голяма фирма, аз – мениджър в друга.

Реших да разкажа за нашата странна любов с Добри. Много е тайна, дори най-близките ни приятели не знаят, че съществува. Скрихме я от света, за да не може някой да я окаля и опошли. Това между нас е истинска магия и ако досега сме й подвластни, то е защото се отдадохме на чувствата си, без да нараним близките си.

На 43 г. съм, имам съпруг и две деца. Добри също е семеен, баща на син и дъщеря. Никога не сме отваряли дума за развод. Освен че ще е много сложно, не виждам и как чисто практически бихме успели да уредим живота си. Дори не сме от едната страна на Балкана – аз съм в Стара Загора, а той – в Русе.

Наближаваше полунощ. Стоях на улицата под дъжда и се чудех накъде да поема. В едната ръка държах сак с дрехи, с другата галех корема си. Правех го неосъзнато, исках сякаш да почерпя кураж от детето в утробата си. Чувах как вятърът свири, а дъждът се усили. Стиснах зъби, опитвайки се да не се разплача. Бях си обещала, че каквото и да става, и една сълза няма да пророня.

Не заплаках, когато ми съобщиха, че бебето ми може да се роди с увреждания, не дадох воля и на болката си. Забраних си да страдам и щом научих, че съпругът ми, е решил да ме прокуди от живота си, за да може любовницата му да заеме мястото ми, но нека карам поред.

Стоях до прозореца, наблюдавайки утихналия град. Отдавна се беше стъмнило и улицата пустееше. Тук-там под светлината на лампите виждах някой закъснял мъж да бърза с букет цветя. Някога и аз тичах да зарадвам любимата си с розите, които тя обожава. Колко години минаха оттогава! Още сме заедно, но вече не съм единственият мъж в живота й. И ако преди само аз се радвах на нежността и обожанието в очите й, сега съм просто любовник, доволен и на малкото подхвърлени трохи любов.

И тази вечер тя не дойде. Щяхме да празнуваме имения й ден. Свещите на празнично украсената трапеза бавно догаряха, а храната отдавна загуби вкуса си. Нервно обикалях жилището, ослушвайки се при най-малкия шум, идващ откъм стълбището. Нямаше какво друго да правя, освен да чакам. При една от обиколките си се изправих срещу огледалото, взирайки се в образа, който ме наблюдаваше от там. Въпреки че гоня четиридесетака, не съм остарял. Косата ми е все така черна, а тялото ми още е изправено като на войник. Изведнъж ми се стори, че дочувам стъпки - изтичах до вратата и погледнах през шпионката. Поредното разочарование. Отчаян се загледах в портрета на стената. Аз и тя. Тази дребна вещ разгърна в спомените ми историята на нашата връзка.

Усещах, че тази любов ще ме погуби. Знаех, че краят няма да бъде щастлив и въпреки всичко я допуснах в живота си. Заради нея намразих есента, може би защото тогава я видях за първи път. Беше краят на септември. Стоях изправен пред черната дъска и с разучаващ поглед наблюдавах шумните ученици. Чувах ги как ме обсъждат и от смущение лицето ми аленееше. Вместо те да се засрамят, аз - техният нов учител, изпитвах усещането, че земята потъва под краката ми. Току-що бях навършил 27 години и като повечето млади преподаватели, ми липсваше опит и строгост, каквато имат колегите с дълъг стаж. За да привлека вниманието им, силно се изкашлях и строго казах: "Аз съм Иван Иванов - новият ви учител по история. За вас обаче съм г-н Иванов. Сега да преминем към урока." Шумът бавно стихна. Така премина първата среща с поверените ми възпитаници от 11 а клас.