Брой 32 11.VIII-17.VIII. 2021

Животът какъвто е:

За мълчаливата любов

Не искам да се доверявам на когото и да било. Когато пиша, ми става някак си по-леко. Е какво, случи ми се това, което ce случва на всеки. Кога стана и как? Живеех си весело, без грижи. Но на лагера… Не зная как да разкажа. Изведнъж ли го харесах? Тогава не мислех, че нещата са сериозни. А ето, че днес не откъсвам поглед и все чакам… Той нищо не забелязва. Добре, но докога ще продължи това? Вече започвам да се измъчвам. А не мога да отида при него в междучасието например и да му кажа: „Слушай, харесваш ми, не разбираш ли?“ Ще се побъркам от срам.



Нали има неща, които се усещат без думи? Той защо не разбира? Не говори с мене, не ме поглежда! Не се ли досеща? Е, сигурно не му харесвам.

****

Тази вечер съм сама. Обичам, когато е тихо. Свивам се до грамофона с плочите. И чакам да позвъни телефонът. Без да се усетя, започвам да мечтая. Или по-скоро си представям различни неща. Все хубави. Все невероятни. Как той ме среща случайно на улицата и ми казва само две думи – най-обикновените: да се разходим, искаш ли? Как просто ме хваща за ръка и отиваме в парка. За нищо не говорим, ей така си вървим. И зная, че той е разбрал всичко. Иска извинение от мене, чаках го толкова дълго. Не питам защо идва сега. Ами то няма никакво значение. Забравям всички дни, в които и сълзи е имало в очите ми. Просто е хубаво, че ръката ми е стоплена, че подритваме листа, кестени и жълъди…


Телефонът мълчи.

****

Днес е истински есенен ден. Странно вали дъждът по изсъхналите листа. В училище – нищо особено. Колко лесно ми е да го напиша. Цял ден и нищо особено. Видях го да си тръгва с друго момиче. Какво стана с мене ли? Скрих се. Прибрах се у дома пак сама. Не бива да мисля за това, а няма начин. С какво тя е по- добра от мене? Нито е красива, нито… Хайде, стига. Сигурно има нещо, щом той я харесва. Нещо, коеjо го няма у мен. Глупава ли съм? Господи, разбира се, че съм глупава, щом продължавам да мисля и да се измъчвам. Мога ли да кажа: това вече не ме засяга? Засяга ме и още как… Телефонът звъни. Обади се Пешо. Покани ме на събиране… Не искам да ходя. Не мога да му обясня защо. Е, как да кажа на Пешо, че сърцето ми подскочи, когато чух телефонния звън? Как мога да очаквам да ми се обади той? Нали видях с кого си тръгна… Пешо ме покани на това събиране, а зная, че


и той ще бъде там. И няма да е сам.

Да отида ли при това положение? Може пък точно това да ми помогне. Искам-не искам – ще се примиря. И всичко ще си дойде на мястото. Какво пък толкова, ще отида. Ще се повеселя, ще потанцувам. А той не може да не забележи, че вече ми с безразличен. Браво на мене. Измислих лекарство, от което свят да ти се завие. Защо не си призная, че просто искам да го видя? И съм готова да страдам за това. Господи!


Музиката. Толкова често се спасявам с нея. Какво друго ми остава? Може пък на събирането той да ме покани да танцуваме? Може тихо и най-неочаквано да пошепне в ухото ми нещо, което… Ще ми каже, че е довел това момиче, защото то му се е натрапило и нямало как. Ще ми каже, че в себе си много се е надявал и аз да бъда там. Може би той е накарал Пешо да ми се обади… Какво да облека? Трябва да изглеждам добре. На всяка цена. Ами ако не ми разрешат да закъснея? О, съвсем забравих, че ще имам разправии у дома. Да става каквото ще.

****


Тихо е при мене. Натрупала съм учебниците и трябва да уча за утре. Не ми се почва. А имам да пиша и тема по литература. Хем се радвам на тишината, хем се боя от нея. През прозореца се виждат оголените клони на дърветата. И си мисля, че съм като тях – безпомощно, мръзнещо същество. И си мисля за птиците, които няма къде да се скрият. Толкова ми е мъчно. Събирането снощи мина ужасно.


Не танцувах, не се усмихвах.

За какво? Другите прекараха „страшно“. А Пешо все питаше: „Какво ти е?“ Накрая май разбра. И аз съм една… Развалих и неговото настроение. Защо изобщо отидох? За да стоя сега още по-сама и да се мразя. А той видя всичко. И много добре знае, че го харесвам. И нарочно ме отбягва. Докога ще се излагам? Трябва да имам някаква гордост все пак… Добре. Да се опитам да мисля нормално. Обичам ли го? Как мога да обичам някой, който е абсолютно безразличен към мене? Ами… мога. Срам ме е. Обидно ми е. Защо ми се случи всичко това? Този проклет лагер…

****


Колко бързо приближава зимата. Контролни, изпитвания… Не ми остава време да помисля за Нова година. Обичам този празник. Мисля си, че когато свършва една година, човек бърза да я изпрати, защото много, много се надява следващата да бъде по-добра. Не става винаги така, но надеждата е голямо нещо. Аз на какво се надявам?


При мене нищо не се е променило. Привикнах да живея ден за ден. Принуждавам се с много усилия на волята да не мисля за онова момче. Няма смисъл. Всъщност само когато пиша тук, си позволявам изключения. Какво пък, може да съм помъдряла… Промених се, това е истината. Малко по малко разбрах някои важни неща. Все още ме боли, но


раната бавно зараства.

Дали един ден ще се смея над тези редове? Дали ще си казвам, че съм била глупава и напразно съм се измъчвала? Кой знае. Не ми се иска да забравям тези месеци, почти цяла година. Все пак за мене те бяха хубави. Сгреших, но занапред ще зная – по-добре да грешиш, отколкото да оставаш безразличен. Така е. Имам приятелки, които приемат нещата без много вълнения: „А, не ме харесват, голяма работа, има и други на този свят…“ Аз не искам просто да ме харесват. Имам нужда от друго. Това другото е любов. Да изживяваш сам е малко, но… Все пак е нещо. Успокоявам се, нали? Това правя дни наред. Веднъж успявам, друг път – не. Но вече е по-лесно. И знаеш ли, не се чувствувам излъгана, унизена. Смешно ми е само, че исках първа да се обясня в любов. Ами така бях чувала – за да станат близки двама, трябва да разкрият чувствата си. Кой знае с какви тъпи романи съм наблъскала главата си.


Чувствата си човек пази дълбоко.

Не бива да говори за тях. Не бива да руши това, което се създава мълчаливо. Колкото и да му е трудно. Колкото и да му се иска да получи нежност, обич. Какво ще стане, ако всеки бърза да се обяснява? Ще се появи досадата. А вълнението?


Пак е тихо около мене. Само музиката… Не, не се чувствувам самотна. Имам много приятели, с които се виждам всеки ден. Те ми се сърдят, когато ставам тъжна, затворена. А аз просто чакам. Може през новата година… Е, все някой ден. Тогава непременно ще напиша за промяната. Дали пък не съм щастлива? Нали все още ми предстои едно толкова очаквано нещо…



Източник и снимка: jenatadnes.com

Разтърсващи драми
Любов и секс
Сподели своята история
Цитат на деня
Любопитно
Хороскоп

Овен – Вероятността за истински успех тази седмица е много по-реална. Вниманието ви може да бъде привлечено от стари идеи или планове за вашето семейство или работа. Ще говорите с правилните хора за осъществимостта на тяхното изпълнение. Някой ще сподели с вас новина, свързана с личен успех или важн...

Прочети още...

Виц на деня
Анкета

Харесвам историите за:

Архив

Изберете година и рубрика, която да видите от архива:

 
 
Покажи