Брой 27 07.VII-13.VII. 2020

Животът какъвто е:

​Завистта на чужденката

Моята домашна помощница е от една източноевропейска държава, разведена с дете, което нейните родители гледат. Учила, с диплома, но се наложило да търси работа. Приех я, беше добра в работата си, а аз се отплащах заслужено. Узаконих я, назначих я на работа, плащах осигуровки, застраховки, двайсет процента от наема й, бонуси. Подаръци правех често, дрехи, обувки, както и мебели за нейната малка квартира. През ваканциите тя водеше сина си на гости и той си играеше с нашите деца. Уредих я да почива на вилата на моя добра приятелка, всяко лято, и всичко това без да искам нещо в отплата. Можех, правех го. Мъжът никога не ми е показвал, че не му е добре с мен. Не сме се карали и правехме хубав секс, редовно, както винаги. Последните шест месеца го виждах да се отдалечава, когато говори по телефона, но предполагах, че има работа. Единствено и само това съм забелязала, като нещо странно и различно от преди. И ето ме с три деца, най-голямото на девет години. Родителите ми заминаха за провинцията, след като излязоха в пенсия и бяха далеч, а най-добрата ми приятелка със семейството си на почивка. Бях абсолютно сама. Три дни след като изчезна той ми се обади, за да ми разкаже, а аз го бях обявила за издирване в полицията, защото мислех, че му се е случило нещо лошо и направо умирах в агония. Когато се обади и ми каза всичко, изпаднах в нервен шок. Голямата ми дъщеря се обадила на съседката и казала, че „мама не е добре“.


Взеха ме в психиатрията за три месеца. Родителите ми дойдоха у дома, за да се грижат за децата, докато изляза от болницата. Не си спомням много. След години имах моменти, в които си спомнях, как идваха родителите ми да ме видят и никога не ги разпознах, просто плачех с поглед размазан от лекарствата. Те, милите, вярвали, че никога няма да мога да изляза от болницата. Обаче излязох. След единадесет години работа в една фирма, изгубих мястото. Не искаха „лудата“ в офиса си и дори отказаха да отида да подпиша документите, предпочетоха да ми ги изпратят с куриер. Направих всичко за да се махна от къщи, чувствах, че тук напълно ще полудея. Не можех да остана в този дом подарък от родителите ми за сватбата и където имах най-хубавите си години пълни с любов и щастие. В рамките на една седмица подготвих документите за изместване на децата, в друго училище за голямата, и нова детска градина за малките. Взех си децата и заминах в малкото градче, където се бяха установили мама и татко.


Не ми достигат думи за да опиша, всичко, през което минах. Децата ми изгубиха родителите си (единият в болница, другият изчезнал), детската си стая, домът си, училището, приятелчетата… Аз изгубих живота си, любовта, работата…


Но спечелих адвокати и техните огромни хонорари, които платих за края на един брак и разбира се, платих за едно решение, което дори не беше мое. Лекарствата, които продължих да пия и не знаех, дали някога ще спра, също бяха и силни и скъпи. Бях поне спокойна, докато не се обади адвоката или не видя, как децата стоят и гледат телефона, мислейки за един баща, който ги бе забравил. Бяха минали почти две години от както децата нямаха никаква връзка с него. За да не умра, взех живота си в ръце. С парите от уволнението ми реших да отворя кафене. От начало в градчето ме подцениха и леко с насмешка приеха идеята, но после всички идваха, да ме видят и да поговорим, да пият по едно кафе… Кафенето стана моята психотерапия. Работата, доставчици, фактури, кафета, съгражданите ми станаха моето ежедневие и дойде ден, в който най-накрая се усмихнах. През лятото идваха главно семейства, които имат наследствен имот или харесват летният туризъм, а през зимата градчето се пълнеше с народ от всички краища на страната и от чужбина. Ски центъра в близост и прекрасната природа, помогнаха и бизнеса ми започна на процъфтява. Взех си помощник. Така имах време да водя децата на разходка, на пикник или на не голям поход до някоя хижа. Постепенно се стабилизирах, а на децата им харесваше новият ни живот. Дори отивахме да наглеждаме старият ни дом. Влизах там без да се разплача, без да съжалявам, без да говоря или мисля за него. Все едно никога не го е имало. Бяхме го изтрили от живота си.


Моето малко градче, семейството и съгражданите, ми помогнаха да се съвзема. Там се запознах и с мъжът на живота ми, който ни прегърна всички и не ме съди за миналото. Просто обикна мен, децата и дори си родихме още едно детенце.


Забавното в историята е, че тъкмо бях родила и след два дни при нас дойде бившият. Идвал да види децата. Разбира се, че не беше дошъл да види децата, а да плаче на моето рамо, защото моята домашна помощничка го изоставила. Била си представяла, че щом вземе моят мъж, автоматично ще вземе моят дом, моето място и моите пари…. Само че издръжката на децата е половината от месечните му доходи. Той няма свой дом, а с парите, които му остават, можел да наеме квартира с десет квадрата по-голяма от нейната. Не успял да й осигури луксозният живот, към който се е стремила. У нас е прието жената да работи докато се омъжи, но сватбата, домът и обзавеждането, са задължение на родителите на булката. Мъжът, трябва да работи, за да осигурява разходите на семейството, освен ако не е богат и да може да си позволи по цял ден да не прави нищо. Аз работех по мое желание, но само шест часа на ден и то четири дни в седмицата. След работа се връщах и си почивах, докато домашната помощница готви. Следобед отпочинала и щастлива се занимавах с децата. Един ден тя направи коментар: „Мъж работи много!“. Като се замисля, това беше и единственият й коментар по отношение на моя брак. Сигурно е преценила, че щом работи много, печели много и ще я направи кралица…Той се оплакваше, че направил всичко да й осигури по-добър живот, но не могъл да й купи кристални сервизи, килими, завеси, кола, картини, бижута…като моите.


Когато голямата ми дъщеря видя баща си, му каза да си ходи и да не се връща. Няма да крия, че се шокирах. Не исках децата да израстват с омраза. Усетих същото онова свиване в стомаха, срязването в сърцето, когато ме изпратиха в психиатрията. И все пак запазих самообладание и успях да не се зарадвам, че го виждам толкова смазан, небръснат, мръсен, измачкан. Защото когато аз бях в болницата и си пиех хапчетата, той се забавляваше с чужденката и две години не намери време да се обади на децата.


Грешките мога да простя, но рано или късно, всеки получава сметка от горе и си я плаща. Справедливо, според заслугите. В моята сметка за сега има четири деца, много усмивки и избора да продължа да живея.



Автор: Олга Антова, за сайта news365.eu

Снимка: интернет

Разтърсващи драми
Любов и секс
Сподели своята история
Цитат на деня
Любопитно
Хороскоп

Овен – В професионалната област предстои напрегнато време. Възможни са както успехи, така и проблеми. Вие сте самоуверени, твърдо отстоявате интересите си, но лесно можете да си създадете врагове и недоброжелатели. Нетърпението и безпокойството могат да доведат до грешни решения. Желанието да се пос...

Прочети още...

Виц на деня
Анкета

Харесвам историите за:

Архив

Изберете година и рубрика, която да видите от архива:

 
 
Покажи