Архив (Брой 24 (837) 15-21.VI 2010)
От съжаление
Чии грехове изплащам, Господи!
От много години с интерес чета вестника с историите и съдбите на различни хора, но все не можех да се наканя да разкажа и аз своята. Накрая обаче се престраших. От онези жени съм, които като млади не слушат съветите на родителите си. Бях в осми клас, когато се запознахме със съпруга ми. Той учеше в техникум в моя град. Когато започнахме дружбата си, и двамата много се обичахме. Като завърших, се записах да уча във Варна. Той често идваше през седмицата хем да ме види, хем да ме провери дали съм му вярна. Като казвам вярна, имам предвид, че трябваше да се прибирам направо от училище в дома на баба и дядо. Ревнуваше ме още тогава и аз не смеех да погледна съучениците си или да ги поздравя пред него.
През последната учебна година, един месец преди абитуриентския си бал, забременях. Като разбраха родителите ми, настояха да направя аборт, но бабите ми не разрешиха - можело да стане така, че един ден да не мога да имам деца. Нашите бяха против него, защото докато бяхме още гаджета, от ревност ми беше посягал, без да съм му давала повод за това.
След дълги разправии, въпреки всичко, се оженихме. Родих първото си дете и заживяхме във Варна на квартира. Той работеше при военните и на втората година му дадоха служебно жилище. След още 1 година се роди и второто ни дете. Аз стоях вкъщи и гледах малките, защото така както майката гледа децата си, никой не може да ги гледа - това бяха думи на свекърва ми. Момчетата пораснаха, тръгнаха на училище и майка ми настоя вече да започна работа, но съпругът ми й отвръщаше, че не ми трябва да работя, защото той изкарвал достатъчно пари, а и искал, като се върне от работа, вкъщи всичко да е наред.
Един прекрасен ден обаче, в края на седмицата, като се качвах в колата, за да отидем на гости при нашите, забелязах на седалката руси косми, а аз бях червенокоса. Директно попитах мъжа си какво е това, а той ми отвърна, че е качил на стоп една жена. Премълчах си, но започнах да обръщам внимание и на други неща. Той започна да закъснява вечер, а като се прибереше, от вратата започваше уж да се ядосва за работата си и сядаше преди вечеря да изпие една ракия, но не се задоволяваше само с една, а продължаваше да пие докъм 22 ч. После ставаше, обличаше се и заминаваше по кръчмите. Прибираше се към 4.30 и започваше да ме тормози за каквото му хрумне. Това продължи с години, а аз след всяко негово излизане обличах децата и отивах при една възрастна съседка, която ме приемаше да пренощувам спокойно с децата при нея. На следващия ден, когато съпругът ми вече беше поизтрезнял, се прибирахме вкъщи. Той все повтаряше, че това повече няма да се случи. А аз, наивницата, му вярвях, защото го обичах въпреки всичко, което причиняваше на мен и децата.
Веднъж обаче го проследих и разбрах, че той има връзка с една служителка от поделението. Връзката им продължи, а децата ми страдаха заедно с мен, защото ставаха свидетели на кавгите ни и на това как баща им постоянно ме бие. Започнаха да казват: "Ние ще пораснем и тъпкано ще му го върнем!" Няколко пъти си събирах багажа и излизах на квартира с момчетата, но още на втория месец мъжът ми идваше и започваше да ми се моли да се върна и аз се връщах.
През 2000 г. той напусна поделението под предлог, че ако не се махне, никога няма да напусне любовницата си. От тогава до сега се захваща ту тук, ту там, но постоянна работа не можа да намери. От алкохола обаче не можах да го спра. През 2005-а една вечер след голям запой се качи в колата и запраши нанякъде. Как ли не опитвахме с малкия син да го спрем, но не успяхме.
На другия ден момчетата дойдоха при мен в магазина, в който работех, и ми съобщиха лошата вест, че вечерта баща им е катастрофирал и сега е в болницата. Веднага отидох да го видя, а той лежеше обезобразен и потрошен, по чудо останал жив след челния удар в едно дърво. Цял месец ходих при него сутрин и вечер. Като го изписаха, продължих да се грижа за него и вкъщи. Аз и големият син работехме и плащахме всички сметки и наема, защото вече живеехме на квартира. Мъжът ми беше успял да продаде и изпие семейния апартамент. Мислеше да захване бизнес с парите от него, но - уви! - не направи нищо.
Вечерта, преди прегледа му за трудоустрояване след катастрофата, той не мигна цяла нощ. Молих му се да си легне, защото на сутринта съм на работа и трябва да поспя поне малко, но той не искаше и да чуе и само ходеше по терасата и в стаята. На сутринта започна да ми говори несвързани неща и аз разбрах, че с него става нещо. Обадих се на работата, че няма да отида, и с малкия син го заведохме на доктор. Още като го видяха и чуха какви ги приказва, ми казаха, че е за психиатър. Разплаках се и се чудех какво чудо ме сполетя. Мъжът ми категорично отказа да отидем при специалист, затова се прибрахме вкъщи. Там потърсих телефона на една психиатърка и с големи трудности го заведох при нея. Обясних й всичко и тя започна да му задава въпроси. Той обаче не й отговаряше, само я гледаше. Лекарката му изписа лекарства и каза, че трябва да ги пие по схема. От тях щял да спи, но аз трябвало да остана вкъщи да го гледам.
Така и направих - лекувах го, водех го на прегледи през седмица, а синът ми ходеше вместо мен в магазина. Благодаря на тогавашните си шефове, че ми позволиха да отсъствам и ми влязоха в положението, защото всичко на мен чакаше. Мина време, съпругът ми се постабилизира, но думите на психиатърката бяха, че той е сериозно болен. Сега той ме тормози и непрекъснато ми натяква, че имам любовник и му изневерявам. Сутрин върви след мен, за да види дали действително отивам на работа, а вечер по най-бързия начин трябва да се прибирам у дома. Нямам никакво спокойствие, а и момчетата покрай мен. Той им говори глупости, че въртя любов на 44 г., напива се и ми крещи, че съм проститутка и боклук. А аз се затварям при тях в стаята и се чудя с какво заслужих това унижение! Синовете ми са вече големи - на 25 и 23 г., имат си приятелки, водят ги вкъщи, а мъжът ми не се срамува и от тях. Боли ме, защото не съм дала грам повод за такова отношение. Децата са на моя страна, тъй като знаят, че цял живот са били плътно до мен и аз до тях. Не знам какво е да излезеш просто ей така, по магазините или на разходка. Със синовете ми сме отчаяни до такава степен, че мислим да го оставим сам и да се изнесем в друга квартира. Обаче аз го съжалявам. Как така ще го оставя сам? Ами ако се случи нещо с него, нали няма да ме има да му помогна? Много е лесно да се каже, че трябва си тръгна, но ми е трудно да го направя.
Таня, Варна
 |
 |
 |
нашите гости
Райна
|
Тони Стораро
|
Лияна
|
Група ДИАЛОГ
|
