Архив (Брой 31 (740) 5-11.VIII 2008)
Житейски драми от журналистическия бележник
Ще те убия! Някой ден ще те убия!
Когато се срещнаха, тя беше студентка в четвърти курс и се влюби във високия черноок млад, засмян мъж, който попаднал случайно на студентски купон в общежитието, прекара цялата вечер до нея, като непрекъснато я ухажваше и видимо се стараеше да й хареса. На следващия ден я чакаше пред университета и я изпрати до блока й. Това започна да се повтаря. Харесваше й. Самата тя беше доста сдържана, но в компанията му се отпускаше и говореше съвсем свободно, почти без грешки на български, защото беше германка, която следва славянска филология в България. Беше пролетта на 1988 г.
През лятото двамата заминаха за ГДР и тя го запозна с брат си и майка си, като им призна, че е влюбена и ако той поиска, ще се оженят и ще решат двамата къде да установят живота си. Баща й беше починал преди две и половина години.
Брат й го огледа, опита се да говори с него на руски, на английски, но тъй като не се получи, тя добросъвестно започна да превежда. Разговорите вървяха трудно, черноокият българин даваше уклончиви отговори за професията си и бъдещето, но проявяваше жив интерес за всичко около бъдещите си роднини. Апартаментът им не беше голям, но обзаведен с красива мебел от истинско дърво и отрупан с кристали и книги. През седмицата, която изкараха там, на него не му липсваше нищо, получи всичко, което поиска, изглеждаше доволен, а тя направо беше щастлива.
Когато си тръгваха, майка й поклати глава и каза само: "Мисли хубаво", а брат й пожела щастие, но когато се наведе да я целуне, промърмори: "Дано да се лъжа..."
Когато се върнаха, той я запозна с майка си, баща му също беше починал. Поканиха я на семейна вечеря със сестра му и зетя, който работеше в полицията. Майката, бивша учителка, изглеждаше като вечно уморена и тъжна жена, която се усмихва болезнено, но очите й винаги остават сериозни. Сестрата работеше като психоложка, държеше се свободно и с всичко показваше, че харесва братовата си приятелка. Двете домакини се бяха постарали и масата беше отрупана с ядене, независимо че в София вече се чувстваше недоимък на храна. В просторния тристаен апартамент вече имаше една стая, приготвена за бъдещото младо семейство.
На 1 май 1989 г. те се ожениха, а на 5 април след инсулт и последвал масивен инфаркт почина майка й. Тя отиде сама на погребението. Няколкото дни, прекарани с брат й, бяха изпълнени със спомени й не бяха весели. Вечерта, преди да си замине, седяха дълго и брат й разказа, че спечелил някакъв конкурс и заминава на специализация в Англия. Не знаеха кога ще се видят отново, прегърнаха се и тя дълго плака.
Върна се посивяла и отслабнала. Когато в къщи през сълзи набързо разказа за погребението и за успеха на брат си, мъжът й я погали и каза: "Сега аз съм ти и за майка, и за баща. А брат ти, виж го ти швабчето как се уредило!" Майка му я погледна, после погледна него и смръщи вежди, а тя седна над учебниците и потъна в сесията - вземаше последните изпити преди дипломата.
Завърши сред първите по успех и веднага постъпи на работа в едно немско търговско представителство. С майка му нямаше никакви проблеми. Двете жени се грижеха за домакинството, по-възрастната готвеше, а тя пазаруваше и понякога, когато вечер оставаха сами, й разказваше за родното си място, близо до Лайпциг, за покойните си родители, за брат си. В една такава вечер свекървата каза тихо: "Дано сте щастливи. Баща му пиеше, пиеше много и ставаше буен. Ти не му позволявай да прекалява и не му прощавай всичко." Тези думи малко я стреснаха, защото и сега понякога нещо в гласа и в очите му предизвикваше неясна тревога у нея. Когато получи първото писмо от брат си, Ангел каза: "А с братчето ти значи всичко е наред. Кога ще си уредите наследството? Защо не ти прати някоя и друга лира оттам, като подарък де, дето завърши и се подреди у нас?"
Във въздуха вече се чувстваше напрежението от идващите събития. През зимата Ангел се втурна по митинги. Отначало се мъчеше да я води със себе си, но тя упорито отказваше. Той се прибираше късно, с мирис на ракия, грубо я събуждаше, правеха любов, но някак по различен начин, който започна да я плаши, защото усещаше как в него се събуждаше един непознат и враждебен мъж. При всеки удобен случай й подхвърляше неща от рода на: "Брат ти се измъкна навреме..." или "Не щеш да ходиш по митинги, сигурно си от щазистите, а?" В началото тя не разбираше какво подмята, после се сърдеше, но й минаваше бързо.
Малко след Нова година разбра, че е бременна. Ангел се зарадва и стана по-внимателен. Бременността й протичаше леко, тя работеше, все по-често си говореха с майка му като приятелки и старата жена, която се оказа не толкова стара, споделяше неща за починалия си мъж, които тя със страх откриваше и у Ангел.
Хората в търговската фирма се смениха, но доволни от нея, и следващите я оставиха на работа до последните дни преди раждането. Синът им се роди трудно, тя се измъчи, но дълго и щастливо оглежда сбръчканото му личице и малките му свити юмручета и не можеше да определи на кого с какво прилича. С връщането си в къщи потъна в грижите и радостите около бебето.
Ангел все по-често говореше за брат й, все по-често подхвърляше, че бил стиснат, че за какво държали тоя апартамент в Германия, да го продават и да делят парите, той се канел да почва самостоятелен бизнес и помощ няма да му е излишна, за да не зависи от този и онзи. "От кого зависиш - веднъж попита тя - а той грубо отвърна - не е твоя работа." Тогава тя му се сопна, заговори бързо, бързо на немско-български, изнервена и изморена от безсънието, защото на малкия му никнеха зъби и ревеше по цяла нощ, а Ангел се обърна и за първи път я удари. Изумена тя се хвана за бузата и застина, дотича майка му и се нахвърли върху него, но той я блъсна "Ти не се бъркай, гле'й си тенджерата, да не почна и тебе" - тръшна вратата и излезе. Майка му тихо заплака, заплака и тя и двете суетливо се заеха с бебето, което от разправията ли, от болки ли ревеше с пълно гърло.
Така се започна.
Връщаше се пийнал, крещеше, хвърляше по нея каквото му попадне, идваше майка му и я измъкваше с детето в стаята си, заключваха вратата и заспиваха призори, изморени от страховете си, че вратата няма да издържи блъскането на юмруците му. Но той заспиваше преди тях и в къщата настъпваше тишина. Имаше дни, в които след такова изпълнение Ангел пиеше сам в кухнята, после сядаше на пода пред вратата и дълго се извиняваше, говореше колко му е трудно да живее така и че я обича и да му отвори вратата, защото е негова жена и е длъжна да му се подчинява. Но те не отваряха и понякога го намираха сутринта заспал направо на пода с дрехите. Той се будеше, сядаше мрачен на масата, изпиваше огромно количество кафе и излизаше неизвестно къде и с кого.
Докато свекървата беше жива, нещата все пак някак се контролираха. Майката се обаждаше на сестра му, идваха двамата със зетя, който работеше в полицията, затваряха се с него, говореха тихо и дълго, после я успокояваха, че това ще мине, че сега работата му го натоварвала.
Не е лесно сега у нас да правиш бизнес" - казваше полицаят и все я уверяваше, че "това ще мине, не се плаши...", но бързаха да си тръгнат и идваха все по-рядко.
Майка му почина след пет години, само месец след като се роди второто им дете. Тя се наложи и кръсти дъщеричката си на името на свекървата. Ангел настояваше да носи името на някаква известна кинозвезда, но сестра му и зетят я подкрепиха и я записаха Надежда. Една година нещата изглеждаха наред. Надежда растеше здрава, а момчето се готвеше за първи клас.
Когато синът им тръгна на училище, тя се приготви да се върне на работа. Намери жена да гледа момиченцето половин ден, то вече прехвърляше годинка, уговори плащането и една вечер му съобщи решението си. Той застина, после се втренчен в лицето й попита "Искаш да кажеш, че не мога да издържам семейството си, ли?" "Не - отвърна тя с нарастваща тревога - искам да кажа, че ще работя..." Ангел излезе шумно, върна се късно през нощта просмукан от миризма на ракия, измъкна я от леглото и я преби. Тя не викаше, не плачеше, ожесточено се отбраняваше и може би това го ядосваше още повече. Децата се събудиха, Надежда зарева, а брат й се мъчеше да я успокои, после затисна устата и с ръка и уплашена да не я задуши, тя прилази до децата, без да обръща внимание на ударите и ритниците, измъкна момиченцето и го скри под себе си.
Той изведнъж изтрезня, наведе се и се опита да погали детето, но то се сгуши пищящо в майка си, а синът му се затвори в банята и стоя там до сутринта. Ангел седна на леглото и когато момиченцето заспа в ръцете й, започна да й се извинява, да плаче и да се кълне, че вече няма да я докосва, че я обича, но му е трудно и тримата заспаха неусетно, тя с размазана кръв по лицето и синини по цялото тяло, детето гушнато в ръцете й, а зад гърба й Ангел с дрехите и обувките.
И това започна да се повтаря на всеки месец, месец и половина. Един ден тя позвъни в полицията, дойдоха момчетата, съставиха му акт, а на нея оставиха един телефон и адрес за закрила от домашно насилие над жени и деца. И една вечер, две години по-късно, тя изхвърча на улицата с децата си, със същото подуто лице, предварително събрани документи и вещи в един сак и подаде бележката с адреса на тази организация на първото срещнато такси. Шофьорът, види се, знаеше пътя, огледа малката група и без приказки й помогна да слезе пред една висока сграда почти в края на града, сам позвъни на вратата , подаде й сака, помогна и за децата, пожела й късмет и си замина.
Първата нощ спа само малката. На сутринта тя мъчително и дълго разказва на психолога историята си. После говориха със сина й. Детето се държеше странно. Много внимателно отговаряше на въпросите, обясни, че съжалява майка си, че му е мъчно за нея, но я мрази, защото позволява на баща му да прави каквото си иска, да я бие и че не се отбранява. Но това бяха дълги безполезни разговори. Момчето обичаше баща си, защото той го учеше на мъжки работи - на хватки, на риболов, на шофиране, а майка му само четеше, чистеше и плачеше и психологът разбираше, че разговорът е безплоден.
Тя се сприятели с другите жени, тръгна на работа, започна да помага в общежитието, децата й заживяха спокойно.
На втория месец Ангел се обади, някой му беше казал къде се намират. Тя си помисли, че сигурно зетят полицай, му беше помогнал и отказа да говори с него, но синът взе слушалката и целият се промени. За да не им пречи, тя се отдалечи. След този разговор момчето започна да я моли да му позволи да вижда от време на време баща си. "Каквото и да стане, той ми е баща, нали така казваш и ти?" Говореха ту на български, ту на немски, което в къщи много дразнеше Ангел. След дълга обработка и след съвети с психолога, тя се съгласи. Но на втората среща синът и остана с баща си. Започна да я търси, да я моли да се съберат - "Нали сме семейство, ето татко е друг човек, обещава да се лекува, ще видиш сама, няма да повярваш - той готви и пере, майко, моля ти се, върнете се с Надето!" И тя отстъпи.
Цяла седмица чисти, ми, лъска. Къщата светна, наготви няколко яденета, напълни хладилника с храна, за да си освободи време и да може да излиза с децата и мъжа си - ако той поиска да е с тях, но колкото и да се опитваше, не можеше да се отпусне както някога с него, макар че си спомняше и добрите дни.
На третия месец всичко започна отново. Той започна да я бие все по-често и все по-жестоко. След всеки побой синът й идваше при нея, плачеше и молеше: "Прости ми, аз те накарах да се върнем...", а тя го целуваше с разбитите си устни и го молеше да й помогне.
Половин година след като се върнаха, Ангел я уби. Не разбра как я удари и какво точно се случи, но тя падна като подсечено дърво и в същата секунда той разбра, че е мъртва. Разбра го и синът им, който влезе почти секунди след нещастието, побеля като стената, втурна се в стаята при сестра си, грабна я заедно с одеялцето и избяга на улицата. Оттам се обади на леля си и двайсетина минути по-късно тя започна да ги настанява в колата , а мъжът и хукна към апартамента им. Не го дочакаха. Лелята успокои Надежда и тя бързо заспа, настани момчето при сина си и двамата дълго си говориха нещо - тя чуваше приглушените им гласове през стената.
На погребението на гедерманката, както я наричаше подигравателно Ангел, присъстваха много хора - колеги, психолозите и жените от общежитието, съседи, и единайсетгодишният й син, изведнъж пораснал и отслабнал. Дойде и брат й. Когато момчето го погледна, откри приликата с майка му и тихо на чист немски каза: "Аз съм виновен", а мъжът отвърна - "Не, момче, нямаш вина, но ще го разбереш по-късно. Един ден ще дойдете да завършите при мене образованието си. Обещаваш ли?" Детето кимна и двамата знаеха, че ако са живи и здрави, това ще се случи.
Когато произнесоха присъдата над Ангел, синът му беше в залата и слушаше заедно с леля си. Позволиха му да се види с баща си. Изправиха се един срещу друг, детето го гледаше с недетските си очи и чакаше да чуе баща си. Той се опита да го погали, но хлапето се дръпна "Аз, аз ще се лекувам, ще се променя, синко, не съм искал така да стане..." Детето го погледна и през рамо, като се отдалечаваше, през зъби процеди: "Ще те чакам и ще те убия! Един ден ще те убия..."
Дима Николчева
 |
 |
 |
