Архив (Брой 27 (788) 7-13.VII 2009)
С две деца
Не знам кой е бащата
Решението ми беше трудно. Обмислях го цели две години. Все го отлагах за следващия месец. Защото онова, което ни свързваше, беше любов. Но когато навърших 24, реших: не забременея ли и през юни, късам. Погледът ми непрекъснато попадаше върху бременни жени и майки с деца. Връзката ни беше от пет години, но не беше благословена. Дори не ми закъсня нито веднъж... А животът край мен кипеше и се развиваше по своите си закони. Колеги, които се запознаха в университета, се ожениха, родиха си деца, а ние с моя Милчо препускахме като луди един към друг от родния ни град до Пловдив и обратно, за да бъдем заедно поне в почивните дни и нищо. Когато мензисът ми дойде и през юни, си казах: Край! Това беше!
Предстоеше ми обаче да съобщя решението си на Милчо.
Не знаех как ще намеря подходящите думи и докато пътувах към него, пробвах различни варианти. Измъчих се, но бях решена да скъсам, да уредя живота си, да родя и отгледам деца - с това шега не бива.
Толкова бях ангажирана със собствените си чувства и решения, че не усетих промяната у него. По-късно, когато анализирах всичко, си дадох сметка, че видях смущението му, но не усетих нежност в прегръдката, не почувствах страст в целувката му. В момента на срещата мислех повече за болката, която ще му причиня, и за начина, по който трябва да я смекча.
На втората минута между нас легна такова тежко и неловко мълчание,че можеше да го разрежем с нож. Не смеех да вдигна поглед, защото не само трябваше да се сбогувам с голямата си любов, ами и трябваше да я нараня. Отварях уста, но глас не излизаше. Тогава го чух да казва:
- Обичам те, но ще се разделим. В живота ми има друга...
Първото, което мина през ума ми, беше, че нямаше никаква логика в тези думи, но изпитах огромно облекчение.
- Тя ще ми роди детето, което ти така и не зачена.
Тук дойде болката, която ме раздроби. Защото е едно ти да скъсаш с някого, а съвсем друго - той да скъса с теб. При това по същите причини, по които си търсел раздялата и ти. Разбрах го, както очаквах той да ме разбере.
Храбро се усмихнах и казах, че приемам. Такова облекчение се разля по лицето му, че се запитах дали и от негова страна всичко е било любов. Но си спомних трите ми студентски години, през които той пътуваше и в дъжд, и в сняг, и в жега с мотора си, за да бъдем заедно дори само за няколко часа. Писмата, които ми беше написал за тези години, пълнеха вече четвърти кашон.А поканите от пощата за разговор - тогава не всички имахме домашни телефони, и те един кашон. Не, и при него е било любов. И при него решението е било резултат от дълги безсънни нощи, окъпани със сълзи, в името на пълноценен живот, изпълнен с детски смях.
Разликата беше само в това, че аз не го бях заменила с друг.
Прегърнахме се разплакани, потърсихме утеха в устните на другия и...потънахме в любов. "Последно" - казвахме той или аз, когато свършвахме и след малко започвахме пак. На сутринта, когато заспа в прегръдките ми, си тръгнах. Дори не се прибрах у дома. Хванах първия автобус, върнах се в Пловдив, събрах багажа си и се преместих при една колежка, която от дълго време си търсеше съквартирантка. Това беше моят начин да скъсам с него. Не че очаквах да ме потърси, но знае ли човек? Защо да променям нещата?
Не си намирах място никъде. След седмица заминах за морето. И там срещнах Христо. Първата ни среща беше толкова комична, че и днес не мога да не се засмея. Но думата ми е за другото. Имах нужда от нежна, но силна мъжка прегръдка, в която да потъна, за да изтрия огорчението и болката. И потънах. Със затворени очи. Не ме интересуваше нищо освен топлото тяло, което ме опияняваше със своя аромат, което ме подчиняваше на силната си страст. Любехме се навсякъде. За пръв път правих любов на лунна светлина на плажа. Новите ласки изтриваха спомена за онези, които ме радваха дълги години.
Заминахме заедно за родния му град. Представи ме на родителите си като своята годеница. Не отрекох, защото мислех, че това е само една шега. Нещата между нас започнаха на майтап и всичко се получаваше толкова леко, затова не реагирах. Заговори се за сватба, а аз продължавах да живея в облаците, където криех болката и несъзнателно отхвърлях новата любов. Докато не разбрах, че съм бременна. Чудото беше станало! Само че не бях сигурна чие е детето. В онези години нямаше такива неща като ДНК тестове. И все пак бях длъжна да проверя, защото беше напълно възможно детето да е от Милчо.
Върнах се в родния си град, за да поговоря с бившата вече моя любов. Изчаках го пред дома му и ги видях - него и много бременната му жена... Значи докато аз се борех с чувствата си и отлагах раздялата ни, за да не го нараня, той е чукал най-спокойно другата!
Гневът ме помете като цунами. Казах му, че съм бременна от него, че съм забременяла в онази прощална нощ, но ще замина завинаги и никога няма да види детето си, защото не заслужава след курвенския номер, който ми беше извъртял. Оставих ги безмълвни на улицата и си тръгнах. Върнах се при Христо. Оженихме се. Детето се роди. Момче, което приличаше само на мен.
Но нещата не вървяха както трябва. Нещо все ме човъркаше, все не ми даваше мира. И стигнахме до развода. Нямах работа, нямах увереност, че ще се справя сама и оставих уж за малко детето на баща му. Е, поне на човека, който се водеше негов баща.
За трети път започнах наново живота си. Дипломирах се, хванах се на работа в родния си град. Животът ме пое с всичките си грижи и проблеми.
Не ми оставаше време да мисля за миналото си, но то все намира начин и се изхитри и ни напомня за себе си. Така се случи, че се видях за няколко часа с Милчо. Съдбата пожела да пътуваме заедно до София. Когато седна до мен, на последната седалка, дори не го познах - все едно беше остарял с двайсет години. Оказа се, че детето му се родило с порок на сърцето, че непрекъснато са в болници или на изследвания. Все го спасявали от смъртта. И сега отивал при някакво лекарско светило на консултация.
През целия път слушах само за нещастието в семейството му. Истински ми дожаля, исках да го прилаская, да го гушна като малко дете, да го целуна. Не устоях. Само прекарах ръка по посивелите рано коси и той се вкопчи в мен. Устните ни сами се намериха и страстта изригна така, че скрити под неговия шлифер, тихички като мишлета, правихме любов в автобуса. Зрели хора, а се изчукахме като улични кучета. Не стига това, ами...
...
Пълния текст четете в печатното издание...
Юнона
Гергана
Саша Антунович
Джордан
