Брой 32 11.VIII-17.VIII. 2022

Разтърсващи драми:

„Заради децата“ – най-честото оправдание на жените, които търпят насилие и унижение

Аз съм от онези глупави жени, които не знаят как да подбират партньорите си. Които не забелязват детайлите и не знаят всъщност кои са тези подробности, на които трябва да обръщат внимание, а си мислят, че щом те самите са искрени, непринудени, добронамерени, всеотдайни и обичащи, вероятно и партньорът им чувства същото. Но, уви! Един ден очилата се пропукват и оттам изтича грозна и болезнена истина. Започваш да връщаш лентата назад и да обмисляш детайлите. Замисляш се дали един човек, който твърди, че те обича, би постъпвал по този начин?


Бях твърде млада и мислих си, че съм срещнала своята голяма любов. Той бе първият мъж в живота ми. Чувствах сигурност и в онзи момент не осъзнавах, че единственото, което ме бута към него, е бягството от трудното си детство. Да избягам от реалността, за да се потопя в илюзията за по-добър живот. Това го разбрах в един по-късен етап, но до тогава смятах, че съм срещнала Любовта. Някакво чувство, което сграбчваш с всичка сила и смяташ, че си от онези глупави щастливци, на които им предстоят хубави неща. Правих всичко, както той искаше.


ЗАЖИВЯХ ЖИВОТА СИ ПО НЕГОВИЯ НАЧИН.

Загърбих себе си, отказах се да продължа образованието си във ВУЗ, за да се превърна в добра домакиня, майка… слугиня и робиня, и въпреки това да бъда отблъсквана и пренебрегвана.


Така започва всичко.


Минаха няколко години… докато не се появи друга, по-интересна жена. Не съм била привърженик на връзки, в които партньорите нямат право на лична свобода, и винаги и навсякъде се появяват заедно. Затова допуснах моят партньор да има лично пространство, което пък той запълваше със забавления.


Когато разбрах за изневярата, си тръгнах. След известно време пропаднах психически – започнах да излизам с друго момче, като мислех, че това ще ме спаси, но все се връщах назад и правех сравнения. Накрая реших да се върна. А нали и той съжаляваше, плачеше и ме чакаше? Пък и толкова категорично и самоуверено отричаше всички обвинения за изневяра въпреки фактите.


След няколко месеца разбрах, че съм бременна. Ние имахме 11 години разлика и на него му „беше време“. Настояваше да имаме дете, но всъщност изобщо не беше готов да бъде баща. За мен беше неочаквано, а и все още бях с ужасни паник атаки. Но бременността ми се отразяваше добре. Започнах да се чувствам прекрасно. И всичко изглеждаше добре, докато не настъпи моментът на раждане. Родих за четири, пет часа, в празничен ден. Наложи се форцепс, защото не успяха да съберат екипа си за секцио (нали празнуваха). Акушерките бяха пропъдили бъдещия баща от чакалнята с думите, че скоро няма да родя.


И така, от този момент се оказах там съвсем сама. Не искам да изпадам в детайли какви усложнения настъпиха и колко трудно и болезнено е възстановяването след тази интервенция (опасно и за бебето, и за майката, но, за щастие, съм само аз бях потърпевша в случая). Но от този момент сякаш всичко се промени. Останах сама с детето. Всъщност не съвсем. Наложи се да живеем с неговите родители, които към онзи момент се оказаха безработни и трябваше със заплатата на мъжа ми да издържаме всички, защото по онова време системата на НОИ беше тромава и плащанията на болнични и майчински се бавеха много.


Всички знаем какъв разход е за двама родители едно бебе, а трябваше да мислим и за издръжката на още двама възрастни! Още първата вечер след изписването, всъщност беше вече към шест сутринта, бебето се разплака. Изведнъж свекърва ми нахълта в стаята и се запъти към кошарата, сякаш тя беше майката, а нас ни нямаше. Започна да се бърка твърде много в нашето пространство, а мъжът ми все я защитаваше, защото “тя много била изстрадала”. Той се връщаше от работа “изморен”, сядаше на компютъра, задължително всяка вечер с ракия и салата, или отиваше на гости в приятели, а аз оставах да гледам детето.


Майка му допълнително го нахъсваше с думите, че “той бил мъжът и носел парите”, и имал нужда от почивка. Изтърпявах някак, защото знаех, че родителите му са за малко при нас и след няколко месеца ще се върнат отново да работят в по-големия град. Няколко години прекарваха само студените месеци при нас, за наша сметка. Всеки път се връщаха точно тогава, когато сме скрепили връзката помежду си и я смачкваха. Отново си тръгнах и отново се върнах след време, когато те се махнаха. И сякаш бяхме добре. Бях сигурна, че “счупеното се лепи” и че ще прекарам живота си с този човек, но отново ударих на камък.


Отново седях сама с детето. Реших за пореден път да избягам… за да се върна пак след месец. Защото нямаше как да се справя сама, а и той правеше всичко възможно да ми е по-трудно. Нарочно не звънеше, не се интересуваше, не се обаждаше да пита как е детето или да поиска да го види. Намираше си друга. И така постъпваше винаги, когато си тръгвах и връщах единствено с надеждата нещо да се промени. Ако имаше промяна, тя беше временна.


Отчаянието ме налегна напълно


Тогава стана ясно, че родителите му отново се връщат да живеят с нас, „докато смъртта ни раздели“. Веднага поисках да излезем на квартира, но получих отказ. Мъжът ми се радваше, защото сме щели да имаме повече време за нас и да ни помагат, но истината е, че повече вредяха, отколкото помагаха. С връщането си майка му, като една орлица „пое“ контрола над по-голямата част от домакинството и дори задълженията на двамата мъже, и така отново се върнахме в изходна позиция, в която мъжът ми засядаше на масата, пред компютъра или у приятели, а аз гледах детето.


Моето либидо спадна, а неговото желание ставаше все по-голямо. Когато получеше отказ, се ядосваше.

Така аз се чувствах виновна и длъжна да откликвам „на всяко повикване“. В един момент се долавях как мислех постоянно за вечерта и как бих могла да се измъкна, с какво бих могла да се оправдая, за да не се сърди и да не съм виновна за това, че “другите консумирали връзката си четири, пет пъти в седмицата, а ние два-три пъти в месеца”.


Свекър ми не понасяше детето. Обиждаше го и го гонеше, но тъй като е груб, циничен и агресивен, никой нищо не му казваше. И със свекърва ми се държеше унизително, понякога ѝ посягаше, като единствено в мое присъствие се сдържаше. Той беше модел на подражание за детето. Знаете, че децата много бързо попиват и запомнят лошото.


Така изкарах още две години. Примирих се с пренебрежението. Примирих се, че единственото задължение на мъжа ми беше да води детето на градина, въпреки че и това му идваше в повече и се оплакваше. Спомням си как веднъж трябваше аз да заведа детето на градина, но бях болна и не можех да се вдигна от леглото. Излезе така, че се преструвам, сякаш нарочно съм се разболяла. Скара ми се. Беше унизително, чувствах се виновна, че не се чувствам добре.


Мъжът ми не искаше дори да ме взема от работа, когато се чувствах зле, а това се случваше изключително рядко (обикновено ходя и се прибирам пеша). Мързеше да изкара колата от гаража, а и работният ми ден свършва по време, по което той вече е седнал да пие ракия, и така „окъсняваше“, за чашката.


Примирих се с всекидневното пиене – е, какво, нали не се напиваше и не ме пребиваше?? Голяма работа, че в края на работния ден се прибира, сипва си ракията, пуска новините, филм, зарязва детето на компютъра, има очаквания от мен и след това заспива. Спрях да обръщам внимание на вечните му подигравки за външния ми вид, стойки, пози, говор и т.н. В един момент обаче реших, че е време да направя нещо за себе си. Десет години освен да задоволявам чужди капризи не правих нищо за себе си. Рядко излизах с приятели. Контактите ми бяха силно ограничени. Спомням си веднъж поисках да ида със сестра ми за един ден на море – не ме пусна, била съм обвързана жена как така ще излизам сама?!?!


Всъщност забравих да спомена, че не съм спирала да работя през тези десет години, освен двете години по майчинство и още веднъж за месец, когато останах без работа. Съответно, в тези периоди не носех доходи в семейството и бях обвинена, че мързелувам.


Когато вземех заплата, я давах на него, защото казваше, че много харча.

Давах му своите пари и после все му исках, ако се налагаше да купувам нещо за вечеря, да платя някоя сметка и все пак да имам някакви два – три лева джобни. За десет години сме ходили три пъти на почивка. Исках да уча. Да се развивам. Явих се на изпит и бях приета. Няколко години събирах смелост за това. Но фактът, че в един момент започнах да поставям себе си на първо място, усложни още повече отношенията помежду ни.


Започнаха подозрения. Различни забрани. Ревнуваше ме от приятелКИ. Разговорите ми с тях по телефона в негово присъствие се приемаха като пренебрежение към него. Следеше какви сайтове посещавам. С кого си пиша. Кой ми звъни. Защо ми звъни. Защо си купувам нови дрехи.


Разни неща, които винаги съм правила, започна да ги забелязва чак тогава. Почти ми беше поставено условие да избирам между него и университета. Нали там може да срещна някой друг? Появиха се подозрения, че му изневерявам на работното си място. Дори и от детската площадка ревнуваше – чудеше се дали нямало някой „хубав татко“ там, че ходим толкова често. Карах го да идва с нас, но не искаше да се раздели от чашката и телевизора.


Започнаха упреци, че съм се правела на „много умна“ понеже вече учех.

През почивните си дни (делнични) ходех на лекции. Време, в което детето е на градина, а мъжът ми на работа. И това го дразнеше, защото според него прекарвах твърде дълго време извън вкъщи. Знаех, че ако пак си тръгна, този път няма да се върна. Твърде дълго си играехме на тръгни си-върни се.


Беше ме страх, а и той казваше, че никой друг няма да ме търпи с този характер, че няма къде да ида. А и нали имам едно дете вече… няма да се справя сама и ще бъда принудена да се върна пак. Опитваше се да ме стъпче, защото смяташе, че нямам смелост да си тръгна, което в един момент след като се разделихме сам призна, че не го е очаквал. Вмятам, че опитахме и консултации при психолог. Оттам само ми стана ясно, че той няма да се промени.


След поредния скандал казах, че си тръгвам. Събрах си багажа. Той ми помогна. Закара ме до нашите и си тръгна. На следващия ден разбрах, че е вече с друга. Казваше, че е щастлив и „Господ му я бил пратил“. И тук започна интересното. Запознах се с човек, който никога не съм познавала преди, а съм живяла с него десет години. Номерата му бяха все едни и същи, но този път имах възможност да гледам отстрани.


Благодарение на новите технологии, четях всеки ден какво си пише с въпросната любима и с други хора. Прочетох неща, които не съответстват на реалността и силно ме огорчиха. Няма да разказвам всичко. Ще стане цяла епопея. Беше загрижен за нейното дете и всеки ден питаше за нея, виждаха се и и купуваше разни неща, а не се беше обадил нито веднъж да чуе своето собствено и да попита как е. Веднъж ме обичаше, след пет секунди ме мразеше. Искаше да се съберем, после не.


Кълнеше ме. След няколко седмици се раздели с въпросната. Намери друга. После отново. Запознаваше детето с всички тях. Вземаше го само уикендите. Нищо не го интересуваше през другото време. Казваше, че аз съм направила този избор и оттук нататък да се оправям сама и да не го търся за нищо. И така беше. Не му пукаше, когато детето няма кой да го вземе от градина, когато е болно, когато е тъжно, щастливо или каквото да е. Опитах се да го вразумя да поддържаме някакви приятелски отношения заради детето, защото то има нужда и от двамата си родители, но все тая беше какво говоря. Всичко се приемаше като упрек.


Вижданията ни за бъдещето и за човешките взаимоотношения са твърде различни. От една страна, не исках детето да ходи при баща си и да има този пример, от друга – не исках да прекъсвам връзката помежду им, а и знаех, че ако го направя, един ден аз ще съм виновна. Заплашваше ме, че ще ми вземе детето. Настройваше го против мен. Казваше му, че след рождения си ден сам ще реши къде да живее, което, разбира се, не беше така. И детето оставаше разочаровано.


Объркваше него. Объркваше и мен. Чувствах се съсипана. Объркана. Сама. Изплашена. Глупава. Провалена. Използвана. Унижена. Депресирана. Непълноценна. Исках да умра. Или поне да се затрия някъде. И това продължи твърде дълго. Защото той не спираше да иска да се върна, но действията му показваха друго. Правеше всичко да ме нарани и съсипе, искаше да му се моля, да ме види сломена, в безизходица, но казваше, че ме обича.


След една постната снимка във Фейсбук, на която бяхме обща компания, а от едната ми страна беше застанал познат човек от мъжки пол, се стигна до извода, че той е мой интимен партньор и ми беше съобщено – той да гледа детето, аз съм до тук! Държеше се налудничаво. Сякаш беше шизофреник. А и след всички противоречия сякаш и аз се чувствах такава. Чувствах се жертва.


Успях да си намеря квартира. Вече минаха две години, откакто не сме заедно. Беше много трудно и все още е. Той сякаш свикна с мисълта, че няма да се върна и някак поспря с отмъщенията.


Нямам мъж до себе си и не искам да имам. Отвратена съм от еднотипното им поведение, и от нехайното отношение към родителството на повечето бащи – казвам го и въз основа на наблюдения върху отношенията между приятелки и техните партньори.


Открих, че съм свободолюбива и това ми харесва. Дори ме радва мисълта, че когато се върна от работа, не ме чака едно мъжко, безлично тяло в съчетание с битов алкохолизъм. Знам, че това не е история за побой, а и ние нали „си имахме всичко“, работехме, имахме покрив над главите, имаме дете.


Натрапеното чувство за вина все още ме преследва. Мисълта, че нещо не ми е наред, че съм дефектна и греша – също. Много пъти бях на крачка да се върна. И тогава се сещах за детето ни, как беше обиждано и гонено от дядо си. И как там се учи на насилие. Може би всичко друго бих преглътнала, освен това. Сигурна съм, че много жени са в подобна ситуация и винаги намират оправдания за грешките и обидите, които им причиняват партньорите, особено, ако не са подложени на физическо насилие.


Омаловажават психическия тормоз с най-често срещаното оправдание „ЗАРАДИ ДЕЦАТА“.


Не! Не търпете заради децата, а заради тях поискайте по-добро бъдеще, отношение, всекидневие, развитие, пример за човешки взаимоотношения. Спокойствие.


Изводът е ясен – „Счупеното не се лепи“, веднъж стигне ли се до раздяла, не трябва да се връщаме назад. Хората не се променят толкова лесно. Не трябва да се чака. Започне ли една връзка зле, така и ще свърши. Във всяка ситуация човек има избор. Винаги е трудно, но и винаги има изход. Зависи от гледната точка. Или, както се казва в „Проницателят“ на Анди Андрюс – „Понякога всичко, от което човек се нуждае, е нова гледна точка“.



Източник и снимка: maikomila.bg

Разтърсващи драми
Любов и секс
Сподели своята история
Цитат на деня
Любопитно
Хороскоп

Овен – Вероятността за истински успех тази седмица е много по-реална. Вниманието ви може да бъде привлечено от стари идеи или планове за вашето семейство или работа. Ще говорите с правилните хора за осъществимостта на тяхното изпълнение. Някой ще сподели с вас новина, свързана с личен успех или важн...

Прочети още...

Виц на деня
Анкета

Харесвам историите за:

Архив

Изберете година и рубрика, която да видите от архива:

 
 
Покажи