Ако бях отишъл навреме

Искам да споделя с вас най-тъжния случай от моя живот. Чувствам се толкова омерзен от себе си. От друга страна, не искам да изпитвам вина, защото мисля, че направих всичко по силите си, за да помогна на майка ми. Но накрая отново сякаш топката е в мен и аз не мога да се отърва от този товар, затова искам да го споделя с читателите. Сигурен съм,че много хора са попадали в тази ситуация и се чудя дали изпитват подобни чувства.

След като мама остаря, остана да живее сама. Аз живеех със съпругата си. И започна понякога да ми звъни, дори посред нощ. "Моля те, ела, че ми е лошо." Аз ставах, обличах се, палех колата и отивах при нея. Винаги я намирах в добро здраве – в смисъл, не беше припаднала, нямаше температура и кръвното й беше що-годе нормално. Тези истории се повтаряха понякога и през деня. Тъкмо започваше някакво срочно съвещание, и тя звънеше да ме ми каже, че не й е добре. Аз се извинявах на колегите във фирмата, палех спешно колата и заминавах. А тя просто искаше да постоя с нея и скоро й минаваше "лошото". Често я молех и й предлагах да се премести да живее при нас, за да избегнем такива ситуации. Но мама отговаряше, че не иска да ни притеснява, а пък и самата тя се притеснявала от жена ми.

Една нощ отново стана същата история. Тя позвъни, но на мен самия не ми беше добре, бях се завил, защото нещо ме тресеше. Отговорих й, че ще отида сутринта. След като се събудих, метнах се на колата и поех към тях. Заварих я вече изстинала. Повиках бърза помощ. Те казаха, че е починала още вечерта. На нощното шкафче намерих бележка: „Прощавай, моето момче! Обичам те, но си отивам.” Разстроих се ужасно. Оттогава нямам сън и покой защо постъпих така. Може би, ако бях отишъл веднага, това нямаше да се случи. Не знам. А може би пак щеше да се повтори предишната история. А може би е починала просто от възрастта си? Ще ми се да мисля, че е така, но не се чувствам добре.

Андрей

Писмото е публикувано във вестник "Лична драма"