Всяка година на Еньовден се връщам към онази злополучна събота, която преобърна живота ми на 180 градуса. Родителите ми отидоха до някакво село в Троянския балкан, братовчед на татко имал юбилей, а и щели да наберат билки – да правим лечебни чайове през зимата. Не стигнали. Някакво младо момиче с джип, решило да изпреварва необмислено камиона пред нея. За да избегне челен сблъсък, баща ми завъртял рязко волана, но колата се забила в голямо дърво. Той починал на място, а мама – на път за болницата.

Тръгнаха рано сутринта с обещанието, че преди да мръкне ще се приберат. Уговорката беше да гледам през деня сестрите и брат си, а щом си дойдат, да отида на рождения ден на най-добрата си приятелка. Тогава бях 17- годишна, близначките Ана и Мила на по 11, Люси на 9, а Венци на 6.

Дълги години си блъсках главата да разбера защо родителите ми, и двамата интелигентни, висшисти, са създали пет деца както правят хората от малцинствата. Единственото ми обяснение бе, че мама се е напъвала да изпълни съкровеното желание на татко – да го дари със син. Другото не ми се връзва, защото след моето раждане майка ми е имала два спонтанни аборта, но това не ги е спряло да работят по въпроса.

Баща ми почина, когато бях 12-годишен. Мама работеше през деня в едно ателие, а вечер,както и в съботите и неделите, шиеше частно дрехи на приятелки и познати, за да ме отгледа и изучи. Рядко се усмихваше, обикновено беше намръщена и рязка, но имаше златни ръце, клиентките й оставаха доволни и проявяваха разбиране към характера й, защото цялата тежест на дома се беше стоварила на плещите й.

След гимназията записах задочно да следвам право и започнах работа в една адвокатска кантора като момче за всичко. В съседна канцелария като машинописка работеше Ирина, в която се влюбих още щом я видях. Дали защото от малък останах без баща и общувах главно с майка ми, но растях и си останах доста затворен и срамежлив. Седем месеца страдах по Ирина, сънувах я през нощта, а през деня й пишех любовни писма, които после късах и хвърлях в кошчето за боклук.

Ще започна писмото си с уточнението, че съм на 58 г., имам хубава професия и добре платена работа. Със съпруга ми Тодор отгледахме двама сина - възпитахме ги, дадохме им образование, стъпиха си на краката и имат напълно самостоятелен живот. И точно когато си мислех, че идва нашето време - с Тодор да пътуваме, да почиваме, да се срещаме с приятели, мъжът ми почина. Не исках да съм в тежест на никого и направих всичко възможно сама да се справя със стреса и депресията от загубата на човека, с когото бях прекарала повече от половината си живот. Никак не беше лесно, но успях и някак пренаредих дните си...

До преди няколко месеца не се бях питала наивна и доверчива ли съм, бях сигурна, че не съм такава. Но напоследък започнах да се замислям дали постъпвам правилно. Причина за това е съседът Сотир. Той също загуби жена си и нейната смърт много го промени.

Когато съпругът ми се пенсионира, той си намери ново хоби - сърфирането в интернет. Като млади с Яни имахме магазин за обувки, който ни осигуряваше финансова сигурност.

Понякога животът е странен, а предателствата дебнат отвсякъде. Колкото и да живееш с мисълта, че познаваш себе си и човека, в когото си се влюбил, винаги накрая излиза, че си живял в заблуда.