Към майка ми: " Защо чак сега си спомняш, че имаш дъщеря?"

Казвам се Алена и съм на 27 години. Имам висше образование, притежавам преуспяващ бизнес, кола и собствен апартамент. Считам себе си за успешна личност и всичко, което имам, съм придобила със собствен труд. Но не винаги животът ми е показвал добрата си страна. Отгледаха ме баба и дядо с цената на много лишения. За съжаление, когато навърших 12 години, баба почина. От този ден дядо стана моята единствена подкрепа. Винаги ще съм му благодарна за любовта и грижите, които ми даряваше. Той беше свидетел на всичките ми възходи и падения.

Разпитваше ме каква искам да стана, на какви предмети трябва да наблегна, за да постъпя в университета, дори ми нае частни учители. Не исках да го разочаровам, затова се стараех да бъда отлична ученичка. Така и не разбрах как успяваше с малката си пенсия да издържа и двама ни. Изминаха години. Завърших университета и получих работа в добре развиваща се компания. С течение на времето направих собствен бизнес. Днес притежавам модерна кола и тристаен апартамент. Нищо не ми липсва, с изключение на родителска любов. За баща си обикновено не говоря, не съм сигурна, че майка ми знае от кого е заченала.

Жената, която ме е родила е алкохоличка и хазартна личност - това е всичко, от което се нуждае. Като малка си спомням, че изчезваше за неопределено време, когато си пожелае. Колко пъти я умоляваха баба и дядо да остави този начин на живот. Уви, напразно. И ето че преди няколко месеца отново се появи. Искаше да я прибера у дома, но въпреки че е болна, аз й отказах. Не мога да й простя. Няма как да забравя, че ме изостави и никога не прояви майчина грижовност. Когато бях дете в живота й нямаше място за мен. Защо сега си спомни, че има дъщеря?