Нямах къде да живея, но банките останаха непреклонни

Винаги съм завиждала на онези жени, които успяват с минимални спестявания (и подкрепата на банката, разбира се), да си купят малък, но кокетен апартамент. Уви, това не се получи при мен. Не знам защо банките не ме одобриха, но след тежък развод, буквално трябваше да събирам на парчета живота си и необходимите средства за закупуването на ценното жилище.

Щастлив нещастен брак

Моята история започна доста банално: много младо момиче и зрял 37-годишен мъж се влюбиха от пръв поглед и почти веднага решиха да заживеят заедно. По онова време голямата разлика във възрастта и социалния статус не ме смущаваха - да, той заемаше водеща позиция в голям холдинг, но аз не го обичах за това! Между другото, Искрен също не искаше да отлагаме сватбата и много скоро чух марша на Менделсон, придружен от трогателната клетва на любимия ми, че е готов да бъде с мен в скръб и радост, чак до смъртта си ... В този момент нямаше по-щастливо момиче от мен. Струваше ми се, че съм попаднала в красива приказка, която ще продължи вечно. О, колко се лъжех.

Трудностите дойдоха по-късно. Както прогнозираха психолозите, бракът ни започна да се разрушава по шевовете още на третата година от семейния живот. И ако в самото начало на връзката любимият ми намекваше, че не бива да се бавим с раждането на наследници, то след първата година на брака запя съвсем различна песен.

По някаква причина Искрен реши, че иска да живее само за себе си. Изглежда се дразнеше от идеята, че в семейството ще се обръща внимание и на някой друг. На тази основа започнаха скандалите у дома. Той крещеше, че ме е прибрал от улицата (което всъщност съвсем не отговаряше на реалността), а аз съм престанала да го задоволям в леглото. Приех думите му като удар под кръста и не можах да сдържа яда си. Обидена осъзнах, че трябва да живея с егоист, който мисли само за собствените си нужди (и, уви, сексуалните радости не влизаха там).

За близкото си обкръжение продължавахме да бъдем примерно семейство: съпругът - генерален директор на международна организация, съпругата - организатор на събития и PR агент. Живеехме в центъра на града, но рядко ходехме някъде заедно, често пътувахме и екскурзиите ни винаги завършаха със скандал.

Опити за бягство от реалността

Защо не ни хрумна просто да се разведем? Нямам отговор на този въпрос. Явно подсъзнателно искахме да си дадем шанс. Въпреки опитите ни, вместо наистина да се справим с проблема или поне да седнем и обсъдим всичко, ние просто се отдалечихме един от друг. Искрен предпочиташе да прекарва вечерите в компанията на приятелите си, а аз организирах момински партита, увеличавайки броя на чашите с италианско пенливо вино.

Може би още щяхме да живеем така, докато не осъзнах, че бавно и сигурно потъвам в бездна и количеството вино отдавна надхвърли всички допустими граници. Не, разбира се, не станах алкохоличка, но подобна перспектива започна наистина да ме плаши. Трябваше да си призная, че бракът ми се е провалил и е време да прекратя тази тъжна история.

Следва продължение: