Опасявам се, че пропуснах любовта на живота си

Аз съм на 28 и никога досега не съм имала сериозна връзка. Най-малкото дете в голямо семейство съм и мама ме отгледа строго, втълпявайки ми, че мога да бъда с мъж, едва след сватбата. Може би затова се чувствах неудобно в присъствието на мои връстници в училище. Сред много хора ставам неспокойна, сякаш не съм себе си. В института се опитах да сваля бариерите, но срещнах трудности в общуването с колегите. Благодарение на помощта на психолог, днес се уча да живея нормално.

И сега се питам преди години не пропуснах ли любовта на живота си? Бях на 18, когато се запознах с Валентин. Той беше прекрасен младеж, общителен, красив. Влюбих се почти на мига и почти 10 години мисля само за него. Така се случи, че двамата често се срещахме, но от притеснение не можех да разговарям адекватно с него - бях груба и рязка. Опитвах се да го избягвам, гонех го от мислите си, дори се срещнах нарочно с друг младеж. В крайна сметка успях и Валентин напусна завинаги живота ми. Днес той има съпруга и от познати знам, че са щастливи. А аз така и не мога да го забравя и всеки път, когато го видя, сърцето ми кърви от мъка. Понякога си казвам, че ако иска, бих станала негова любовница, но бързо отхвърлям тези грешни намерения от ума си.

Мисълта, че загубих любовта на живота си, вече 10 години не ми позволява да си поема дъх.