Беше 9 часа сутринта. Предстоеше ми операция и се подготвях да тръгна към болницата. Изведнъж сърцето ми внезапно се сви. Обърнах се към другия край на стаята, където дъщеря ми Лара още спеше в топлото си легло.

Никой не знае какво му е подготвила съдбата. Бях едва на 24 години, когато лекарите откриха, че имам рак. Жестоката диагноза преобърна целия ми свят и за мен настъпи черен период.

Откакто преди четири години мама почина, с баща ми живеем сами. Първоначално го подкрепях морално, но с времето неусетно поех всички функции на покойната ми майка, осигурявайки на баща си комфорт.

Човек никога не знае кога нещастието ще почука на вратата му. Преди пет години най-голямата ми дъщеря доведе приятеля си да живеят у дома. Валерия сияеше от щастие, защото най-накрая двамата определиха дата за сватбата.

Колко години трябва да прекараме на този свят, за да наречем живота си пълноценен? Казвам се Яна и смятам, че не е важно колко сме живели, а как. Ако сме запълнили живота си с любов, то тогава съществуването ни не е било напразно.