Училищният тормоз съсипа живота ми

Едва когато остарях, разбрах колко щети ми е нанесло миналото. Не е лесно да погледна назад и да се сблъскам с болката, но след пенсионирането го направих. Това не беше съзнателно решение, а по-скоро процес, в който започнах да мисля все повече за годините, които стоят зад гърба ми. Естествено е да започнете да гледате повече в огледалото за обратно виждане, когато имате време да го направите. Аз обаче се сблъсках с някои болезнени неща, които ми повлияха много повече, отколкото преди това исках да осъзная ...

С Руслан се оженихме млади. След сватбата той си намери работа в друга община и се наложи веднага да се преместим. Това беше ново начало в град, който наистина ми хареса. След време успяхме да си купим къща и в нея отгледахме тримата си сина. На младини мечтаех да съм по-образована, но нямах този шанс. Грижех се за децата и когато и най-малкият тръгна на училище, започнах първата работа, която ми предложиха. Три години бях касиерка в магазин за хранителни стоки, преди да се преместя в училищна кухня, след това обслужавах възрастни хора.

Срещнах се с много хора с различни професии, имах прекрасни колеги - за мен това беше истинска благословия. Не съм се борила да изградя кариера, но давах всичко от себе си. Пенсионирах се на 65. Не беше лесно да напусна работата, тъй като тъгувах за старците, за които се грижех. Често обаче ги навестявах, разхождах ги с инвалидната количка в градината, за да могат да подишат чист въздух. С пенсионирането дойде свободата, която ми даде възможност да помагам по различен начин на нуждаещите се и да се почувствам полезна. Но както споменах: Имаше нещо друго зад гърба ми, което не е никак забавно да се помни.

В гимназията бях подложена ежедневно на жестокостта от "модерните" момичета. Мисля, че омразата им се дължеше главно на амбициите ми да бъда добра ученичка. Исках да имам отлично бъдеще и вероятно това събуди ревност и завист. Първоначално си мислех, че отношението им е временно и случайно съм цел на злобата им. Предполагах, че скоро ще се уморят и ще забравят за мен. За съжаление надеждите ми не се сбъднаха. След като започнаха да ме атакуват, явно решиха, че съм удобна мишена за терор. По този начин те съсипаха най-прекрасните години в живота ми. Ежедневно ме нападаха и ми се подиграваха пред останалите съученици.

Следва продължение: