Уж интелигентни, а създали 5 деца

От 6 следобед започнах да гледам часовника и да броя минутите, но нашите не идваха. Към 8 ч съседите ни – мъж и жена позвъниха, тя хлипаше и бършеше сълзите по бузите си, той гледаше в земята, кършеше ръце и хъката-мъката ми съобщи страшната новина. Светът се завъртя пред очите ми, зад мен момичетата започнаха да пищят, а Венци се разрева, без да разбира защо, но усещайки, че нещо ужасно се е случило.

Още същата вечер почувствах какво се стоварва на плещите ми, но не предполагах, че влача този товар през целия си живот. За да избегнем изпращането ни по домове за сираци, приех помощта на леля Златка, братовчедка на мама и съпруга й адвокат, чичо Любо, които поеха попечителство над нас и дойдоха да живеят в дома ни. Три години преди катастрофата татко предостави на строителна фирма наследен от родителите си парцел и получи като компенсация два апартамента, гараж и магазин, които тъкмо бяха завършени.

Продадохме едното жилище, за да се издържаме, а останалото дадохме под наем. Чичо Любо се занимаваше с финансовите дела, леля Златка се правеше, че замества майка ни, но на практика и домакинството, и грижите за сестрите и брат ми се стовариха на моите крехки рамене. А трябваше да уча и гоня успех, защото мечтаех да следвам архитектура. Най-големият ми проблем обаче беше дълбокото психично разстройство, което получиха малките от смъртта на родителите ни. Особено много им липсваше мама. Близначките се затваряха в стаята си, дори се заключваха, засядаха на компютъра и се ровеха с часове във виртуалния свят, а аз треперех да не попаднат на сайтове на педофили или сексуални маниаци. Люси започна да заеква, наложи се аз да я водя на психолог и логопед, а малкият Венци непрекъснато плачеше и търсеше мама и татко. Леля Златка отказваше да се занимава с тях под предлог, че не я обичали, дори не скривали омразата си към нея е чичо Любо и вдигаше ръце. По цял ден обикаляше магазините, уж да търси по-евтини стоки, в останалото време гледаше сериали по телевизията, с часове говореше по телефона със сина си в САЩ или със съседките си от блока, в който преди живееха. Но си мълчах и понасях всичко, защото нямах изход.

Така като на сън изминаха две години. Беше пролетта на 2005 година, когато се запознах с Иван. Завършваше магистратура по финанси в УНСС, достатъчно възпитан и красив, за да ми вземе акъла. Той също ме харесал от пръв поглед и след месец изпращане от училище до вкъщи, станахме гаджета. Бях на седмото небе, най-сетне и на мен ми се случваше нещо хубаво в този живот. Тъй като споделях всичко с любимия си, една вечер Иван ме подхвърли, че по всяка вероятност чичо Любо и леля Златка ни ограбват и нямал да се учуди, ако след време се окажем без средства. Изтръпнах, и макар да не ми се вярваше, използвах

момент, в който и двамата отсъстваха и му дадох всички документи, които чичо Любо държеше в бюрото на татко в хола. Истината лъсна: парите от продажбата на жилището се бяха стопили, а голяма част от наемите – за другия апартамент, магазина и гаража, се превеждаха всеки месец в Чикаго на сина им.

Изчаках да мине абитуриентския ми бал, извиках Иван у дома, вдигнах им страхотен скандал и ги заплаших, че ако не си тръгнат веднага и не анулираме още на другия ден документите по попечителството и пълномощното на чичо Любо, ще заведа дело за злоупотреби, дори ще търся съдействие от вестници и телевизии.

Когато всичко всичко се уреди и мошениците изчезнаха от дома ни си мислех, че от тук нататък всичко ще е ок, без да си давам сметка, че истинският ад за мен тепърва започва. Оказах се неподготвена за глава на семейство с две тийнейджърки и две невръстни деца. 13-годишните Ани и Мила вече мислеха за гаджета и купони и едва ги озаптявах да отворят учебниците, 11-годишната Люси изпадаше системно в депресия от наднорменото си тегло, продължаваше, макар и по-рядко, да заеква от притеснение и отказваше да контактува с приятелки и съученички. А Венци беше второкласник, но определено имаше проблеми с четенето и писането. Имах чувството, че заради липсата на мама и татко отказва да порасне.

Аз се простих със следването и мечтата да стана архитект, но не очаквах, че ще трябва да направя и още една голяма жертва – да загърбя любовта завинаги. Половин година продължи връзката ни с Иван, макар и без особено развитие, докато той събра смелост да ми признае, че се страхува да ме приема с още четири деца до мен. Разбрах го, достатъчно сама усещах тежестта на отговорностите ми, за да ги прехвърля и на неговия гръб.

Годините се нижеха една след друга. Аз не започнах работа, беше невъзможно да оставя сестрите и брат си без контрол. Добре че бяха наемите, за да не чувстваме лишения, макар че водех точна сметка за всичко, за да заделям пари за обучението на онези от тях, които имаха желание да продължат. Още двама мъже се завъртяха около мен, единият – Кръстьо дори ми харесваше, но момичетата и Венци не го приеха, държаха се отвратително с него, направо го уплашиха и той се покри. Тогава разбрах, че няма да допуснат да ме делят с друг. И се простих с любов, съпруг и собствени деца. Приех живота си такъв, какъвто съдбата ми бе отредила. Примирих се. Дори вече не упреквам родителите ми, че са родили не едно, не две, а пет деца.

Е, май е време да спра да се оплаквам и да стигна до края на писмото. Близначките завършиха гимназия криво-ляво, работиха няколко години като сервитьорки и се омъжиха за свои колеги – едната за барман, другата за готвач. Направиха си жилища, родиха по едно дете, честа ме посещават и не пропускат да честваме заедно празниците у дома. Люси, пълничката ми заекваща сестричка, оправи с упорство и инат фигурата и говорния си дефект, завърши медицина и е прекрасен детски лекар. Съпругът й също е доктор, а синът си кръстиха на мен. А Венци завърши строително инженерство, израстна висок и красив, и все още живее при мен. Има си сериозна приятелка, с която ще се женят есентаа и отсега са ме заплюли да отгледам децата, които ще си родят. Само се моля да не решат и те, че искат да имат пет на брой.

Виктория