Въпреки двете си тежки загуби, аз избрах живота - втора част

За Ели, която току-що беше загубила малкия си брат, бяхме склонни да създадем мили спомени. И така започнахме. От София до Дисниленд и Тайланд. Когато след една година нейната възпитателка ми каза: " Вече се усеща, че Ели отново е започнала да живее", със сърцето си почувствах, че е права. Да забременея отново не беше лесно. На практика тялото ми се бе износило. Въпреки това на бял свят се появи вторият ми син Емил. Истински вярвах, че злото е останало зад гърба ни и от сега нататък нашето малко четиричленно семейство ще бъде вече щастливо. Една сутрин Андрей се събуди със силни болки в стомаха. Той лежеше в леглото, не можеше да стане и се наложи да извикам линейка.

В болницата лекарите казаха, че има нещо нередно с червата му. Те не знаеха какво, но уверено заявиха, че „поне не е рак“. След поредица изследвания обаче се установи, че е именно рак. Тук някъде мога да избера по кой път трябва да поеме историята ми. Мога да ви опиша за тревожността и сълзите, за цитотоксичните лекарства и промяната на стволовите клетки, за „невероятното възстановяване“, за тревожния рецидив, за пясъка в часовниците, който бавно изтичаше навън и всички, които бяхме принудени да бъдем там и да гледаме.

Или мога да разкажа как оцелях. През една ранна събота сутрин се сбогувах окончателно със съпруга си. Беше свършило. На 36 години останах вдовица. Вместо да рухна, аз избрах да живея заради другите. Не исках да се загубя в тъмнината. Трябваше да се боря в името на децата си, без значение колко черни бяха мислите ми. За щастие в този труден момент имах подкрепата на моето семейство и най-близките си приятели. Разговорите ни бяха начин да поддържаме спомена за Андрей жив. Въпреки двете си тежки загуби, аз избрах да продължа напред.

Все още имам ужасни дни. Дни, през които мразя покойния си съпруг за това, че ме остави сама. Дни, когато единственото нещо, което искам, е да върна времето към нормалните скучни вечери, когато той ме караше да се заливам от смях. Боли ме, но се научих да гледам през мрака. И точно това е моето послание към хората с подобни загуби. Преживях най-лошото, не само веднъж, а два пъти. И все още усещам апетит към живота. Красивите спомени ми дават сили да се боря с апатията.