Вече съм зрял мъж, но детето в мен не спира да тъгува

Вече съм възрастен мъж, но и сега ме боли, щом видя баща и син да вървят заедно. Израснах самотно дете. Баща ми ни напусна, когато бях на 7 години. След развода майка ми слабо присъстваше в живота ми, тъй като по цели нощи скиташе с приятелите си. Спомням си как нощем тихо плачех, молейки се на Бог тя да си спомни, че има син, който се нуждае от нея. Понякога майка ми водеше любовниците си у дома. Някои от мъжете ме съжаляваха и се опитваха да играят ролята на загрижен баща, а майка ми, потънала в алкохолно опиянение, ги оставяше спокойно да си играят на родители.

Бях на 15 години, когато един ден нервите ми не издържаха. След сериозна кавга, сълзи и истерия, жената, която ме е родила, отново изчезна в търсене на поредния свестен любовник. За това време видях баща си само два пъти и всеки път ми обещаваше, че ще се погрижи за мен. За съжаление обещанията му стигаха само до унизителното подхвърляне на някой лев, а после отново забравяше за съществуването ми. Въпреки че родителите ми успяха да разбият сърцето ми, с годините опитах да преживея разочарованието.

Винаги съм се утешавал, че на този свят има и по-нещастни хора от мен. Егоистично е, знам. Следващата среща с баща ми се състоя в интернет, само преди няколко дни. Разглеждах фейсбук, когато случайно видях щастливата му физиономия. Оказа се, че той живее в родния ми град, на няколко километра от мен, отдавна има друго семейство, деца, дори е станал дядо през последната година. Страницата му е пълна със снимки на съпругата му, децата и внуците, приятелите им, и нито една моя снимка. За мен няма място в неговия свят.