Скъпи приятели! Почти всяко второ писмо е от мъж или жена, преживели развод. За съжаление последствията винаги са различни, но поводът за брака е един и същ – обичахме се! Затова реших да ви разкажа своята история, надявам се да е поучителна за младите читатели на вестника.

За много млади момичета сватбеният ден е най-мечтаното събитие. Вярвах, че и за мен ще е така, докато дни преди да се врека във вярност на дългогодишния си приятел, непозната жена ми зададе въпрос, който промени целия ми живот. Но нека започна от самото начало.

Връзката ми с Камен е още от училището. Любовта ни пламна бързо, сякаш сме се чакали и познавали от години. С него изживях първата целувка, първата интимност и първите тайни срещи. Лъжех родителите си, че оставам при приятелка, а всъщност бързах да се видя с любимия. С Камен преживях онази метаморфоза, която ме извади от света на детските приказки и ме направи истинска жена.

Английският писател Джеръм К. Джеръм, автор на забележителния роман „Празни мисли на един празен човек“ ( издадена през 1886 г.) има един цитат, който ме е впечатлил и съм го запомнил през годините: “Светът сигурно би станал прекрасен, ако всички слушаха нашите съвети. И все пак, интересно е, дали Йерусалим щеше да е такъв чист град, както пишат, ако жителите му, вместо да се грижат за чистотата на малките си дворчета, се разхождаха по улиците и си изнасяха един на друг лекции по хигиена...“

Разбирате, че го написах с чувство за самоирония, защото и аз си позволявам да давам съвети по деликатната тема хармоничен брак – не казвам щастлив. Това обаче ще е един вид подарък за моята съпруга Ани, с която в сряда ще навършим 40 години заедно, тоест две трети от съзнателния ни живот.

Тази драматична семейна сага бях закътала дълбоко в сърцето си. От време на време споменът изплуваше, но ми причиняваше такава болка, че с неистови усилия го гонех. Слава Богу, че не се изкуших да я споделя, защото разтърсващата история неочаквано получи обрат, при това щастлив. Е, трябвало е да минат години, но както се казва: по-добре късно, отколкото никога.

Брат ми Илия се влюби безумно в моята съученичка Вили. С нея тогава бяхме на по 17, а той следваше инженерство в техническия университет в града ни. За да не я изпусне, след като се дипломира, той се отказа от Зелена карта за САЩ, която бе спечелил, намери си подходяща работа и се отдаде на любимата си. С Вили завършихме гимназия, аз набързо се омъжих за любимия си, с когото поддържахме връзка от 3 г. Приятелката ми имаше талант да рисува и мечтаеше да следва в Художествената академия в София, но Илия й попречи. Как го направи - не знам, но Вили забременя, а уж се пазеха. Беше много нещастна, помня как тя плачеше на рамото ми и ме молеше да й помогна, да говоря с него да направи аборт. Повтаряше ми, че го обича безмерно, но от малка е мечтаела да стане художник и обещаваше, че щом завърши, ще се оженят и ще му роди поне две деца. Били много млади и не било честно да я кара да избира между двете най-скъпи неща – изкуството и любимия мъж. Илия обаче остана непреклонен, седмица след това сключиха брак и тя дойде да живее у нас. Родителите ми отстъпиха горния етаж от къщата на младоженците, купиха си гарсониера, с мъжа ми и сина, който току-що бях родила, останахме на долния.

Тази история се случи преди шест години. По онова време десетгодишният ми внук Никола преживяваше тежък период, а покрай него и ние. Беше се изолирал от връстниците си, не желаеше да общува, бягаше от училище. Свит в черупката си, единственият му приятел беше компютърът. Направихме много опити да разберем какво точно се случва, но колкото повече се интересувахме, толкова повече той се отдалечаваше от нас. Един ден, докато отчаяно се разхождах из града, размишлявайки как да му помогна, внезапно забелязах малко сиво кученце, свито на топка сред купищата жълти листа. Наведох се да го погаля, а то се протегна и облиза ръката ми.

Аз съм една от вас – млада жена на 29 г. Не съм откраднала и лев, не съм отнела хляба на гладен човек, не съм разнасяла клюки и говорила зад гърба на някого. Просто се борих за любовта на мъжа, когото обичам. За съжаление разбрах го късно - тогава, когато той вече беше с друга. И реших, че с цената на всичко ще трябва да е мой, защото бях сигурна, че само с мен ще е щастлив.

Цяла година Румен ме сваляше с непривична стеснителност за мъж на 30 години. Приятно ми беше, но не го допусках до себе си, защото още лекувах раните от връзката си с предишния агресивен тип. Синините по тялото ми отдавна бяха изчезнали, но страхът, че отново ще бъда жертва на насилие, не ме напускаше.

Тъй като онзи не понасяше да му се противоречи и постигаше с юмруците си моето „да“ или „добре“, деликатността на Румен ме шокираше и притесняваше. Не можех да повярвам, че в тази атлетична фигура може да се крие толкова доброта.