Лиса Джерард: Българките пеят на езика на Бог

Лиса Джерард е половинката на австралийския световноизвестен даркуейв дует Dead Can Dance. С Брандън Пери са сред основоположниците на готик стила през 80-те и 90-те. Смесват го с рок, нюейдж. Разширяват хоризонтите на модерната музика с африкански ритми, грегориански песнопения, мантри от Изтока и артрок, използват старинни инструменти. След това Лиса започва индивидуална кариера, записва солоалбуми и композира филмова музика. Има номинация за Оскар и награда Златен глобус за саундтрака на филма „Гладиатор“ (2000 г.). С Питър Бурк създава музиката на „Вътрешен човек“ (1999 г.), с Енио Мориконе – на лентата „Обезверен“ (2005 г.).

Миналия месец я чухме в изпълнение на „Симфония на скръбните песни“ на полския авангарден композитор Хенрик Гурецки, заедно с българския диригент Йордан Камджалов и неговата културна концептуална платформа Genesis Orchestra. През юни миналата година певицата изнесе два концерта у нас с „Мистерията на българските гласове“. През пролетта излиза неин съвместен албум с феноменалния българския вокален ансамбъл. Първият им сингъл Pora Sotunda вече е факт.

Истина ли е, че сте се вдъхновена от „Мистерията на българските гласове“ в началото на кариерата си?

Да. В началото на 80-те с Брандън Пери живеехме в Лондон и работехме по първия албум на Dead Can Dance. Нямахме много пари и ни дадоха безплатни билети за концерт на „Мистерията“. Това, което чух, за мен беше откровение. Не можех да повярвам, че е възможно такава красота да идва от толкова чисти, нетренирани гласове. Музиката им идваше от човешката душа и сърце. Опитах веднага да пея по същия начин, не успях, но написах парчето The Host of Seraphim, вдъхновено от гласовете на тези българки. Чух ги преди 35 години, представяте ли си? Струваше ми се невъзможно да успея да направя нещо толкова изключително с гласа си. А сега имам възможност да работя с тях, при това в собствената им страна. За мен съвместният ни проект е огромен подарък.

Разкажете повече за съвместната ви работа.

За мен беше великолепна среща. Бях написала парче в Австралия. Записвахме в малко студио. Жените са на възраст от 17 до 70 години и като отвориха усти да запеят, земята под краката ми се напука. Просто не мога да обясня каква привилегия беше за мен да слушам тези гласове, да пея с тези гласове. Дора (Христова – диригентката на хора) винаги работи с разпяване и много се постара да помогне на музиката да има това древно автентично звучене.

Какво ги прави уникални за вас?

Усещането за връзка с нещо много старо, непокварено, неразвалено. В тях има удивително кристална екзотична чистота. Не е нужно да разбираш езика, за да те развълнуват дълбоко. Все едно пеят от дъното на гърлата си, от основата на космите на косата си, сякаш всяка част от телата им резонира с тази хубава честота. Идва ти да се разплачеш.

Често говорите за езика на сърцето, за езика на Господ, който сте усетили още от малка и чувате всеки път, когато пеете. Какъв е този език?

За мен песента е молитва на език, който идва от земята, по която вървим, и я свързва директно с небето. Когато пея, чувствам нещо свещено. Българките знаят този език и го припомнят на хората. Гласовете им са толкова силни, в тях можете да чуете виковете, които прекосяват планините, да усетите песента на душите им. Такава голяма част от днешния свят е компрометирана, развалена, разрушена, ограбена и лишена от истинските ценности, които ни показват какви сме, към коя култура принадлежим. Този език е възможност да споделиш по прекрасен начин душата си с останалата част от света, да се чувстваш жив.

Какво си спомняте от концертите ви в България миналата година?

В днешно време където и да отидеш, публиката вече е доста уморена, преситена, дори цинична. А публиката в София и Пловдив беше удивително емоционална, изцяло и напълно с нас, получи се усещане за празник. България ми напомня на Ирландия (Лиса има ирландски произход), в българите има нещо много симпатично, нещо гръцко, нещо ориенталско и нещо уникално. Пазят връзка с традициите си, с ценностите си, като в Ирландия.

Разбрах, че бихте искали да имате къща в Родопите.

За мен ще е благословия. В България имах чувството, че все едно съм се прибрала вкъщи. Много бих искала да дойда за по-дълго – година-две, да отделя време да попътувам в тази планина, да разгледам. Бях толкова тъжна, когато си тръгнах и оставих тези жени, прекрасни, внимателни, много естествени, с хубава енергия. С тях се чувстваш като част от нещо ангелско и хубаво.

Как се чувствахте, работейки върху музиката на „Гладиатор“?

Беше удоволствие да си партнирам с Ханс Цимер и Ридли Скот. Разликата е, че работиш, за да разкажеш нечия друга история. Докато с българските жени си е моята лична. Все пак съм много благодарна за възможностите да срещна професионално и Майкъл Мен във „Вътрешен човек“, и Енио Мориконе, с когото композирахме заедно – изключителен артист, естествен, без претенции. Много е любопитно да го наблюдаваш как влиза в историята на филма и хоп – музиката тръгва сама. И му се получава толкова хубава, дори на възрастта, на която вече е (тази година Мориконе ще навърши 90 г.).

В какво се състоеше алхимията, която ви събра с Брандън Пери в Dead Can Dance?

В нашето приятелство. Имахме сходна визия за света, идеи, които искахме да изследваме заедно. И продължаваме. Той сега живее във Франция и скоро се виждахме. Работим по албум, бихме искали да излезе тази година. Записахме заедно една част, сега е негов ред да действа сам.

Защо решихте албумът с „Мистерията...“ да излезе в тираж 1000?

В днешно време е трудно с албумите. Всички теглят музика безплатно от интернет. Нужно е в правенето на аблум да има добавена стойност, да го превърнеш в преживяване, хората да поискат да го притежават. Помня, когато бях дете, да имаш албум, да го слушаш, беше като да притежаваш творба на изкуството. Седиш, четеш думите на песните. Беше специално изживяване.

Да, и аз помня.

Би било толкова хубаво да възстановим тази връзка с музиката. Радвам се, че звукозаписните компании не са вече толкова всемогъщи. Но предпочитам да видя и че не сме изхвърлили напълно артистичното съдържание на изкуството. Много важно е да можеш да преживееш един албум, да го пуснеш, да си легнеш, да загасиш лампата и да потеглиш на необикновено пътуване.

С Брандън Пер - двамата подготвят нов албум, който предстои да излезе през 2018г.

С Брандън Пер в началото на Dead Can Dance

Източник и снимки: eva.bg