Любовта на моите родители, а сега и любовта на съпруга ми ме спасиха от тотална деградация

Повечето хора са наясно, че тормозът оставя завинаги дълбоки белези в душата. Понякога ни отнема години, за да осъзнаем колко сме засегнати и вътрешно унищожени. Казвам се Яна и не мога да си спомня нито един щастлив ден от детството ми. Бях малтретирана от останалите деца, а по-късно и в училище. Непрекъснато изпитвах притеснение, че изведнъж мога да бъда подигравана, критикувана, дори и бита. В тази ситуация бях благодарна, че имам сигурно и стабилно семейство. И все още го имам. Въпреки че родителите ми са покойници от няколко години, те ще живеят завинаги в сърцето ми, защото именно благодарение на тяхната любов и грижи успях да се преборя през детството си. Вкъщи бях в безопасност и независимо, че често се чувствах самотна (нямах братя и сестри), самотата беше за предпочитане пред тормоза. Когато се преместих в друга гимназия, всичко около мен се промени. Новите ми съученици ме приеха добре и знаейки, че няма да се налага да търпя псувни, ритници и удари, спокойно ходех на училище.

За съжаление не успях да се сприятеля с никой. Просто ми беше трудно да повярвам, че ще ме приемат нормално. Ужасявах се, че новите ми съученици ще ми се присмеят, когато разберат, че обичам да си стоя у дома. Понякога те ме канеха на кино с тях, но винаги казвах „не“, защото се притеснявах, че имат задни мисли. Майка ми, която знаеше как се чувствам, ме съветваше да се опитам отново да повярвам в хората и че не всички са насилници като бившите ми съученици. Осъзнавах, че е права, но сърцето ми казваше друго. В крайна сметка спрях да получавам покани и нищо чудно, щом игнорирах всички. Когато завърших училище и започнах да работя, станах малко по-отворена и се осмелих да завързвам приятелства. Срещнах и мъж, в когото се влюбих. Дълго време не смеех да покажа чувствата си, защото се ужасявах, че ще бъда отхвърлена, но в крайна сметка дори ниската ми самооценка не можа да ме спре да видя очевидното; любовта на Тони към мен. Заедно с Тони разцъфнах, не за една нощ, а постепенно.

Все повече и повече осъзнавах, че и аз имам право да обичам. С времето свикнах да харесвам онова, което виждам в огледалото. Винаги са ми казвали, че съм грозна и дебела, безполезна и глупава, но жената, която ме гледаше отсреща, всъщност беше красива и привлекателна. Две години по-късно с Тони се оженихме. Връзката ни обаче не беше изцяло без проблеми. Все още се борих с ниско самочувствие и това често преминаваше в ревност. Тони работеше като лекар, което, разбира се, означаваше, че се среща с много хора - не на последно място и с жени. Разпитвах го почти всеки ден за клиентките, които среща, питах подробности за външния им вид и фантазирах най-абсурдните неща. Не вярвах на съпруга си. Той беше силно развълнуван от ревността ми и ме уверяваше, че никога няма да ми изневери. Когато гостувах на приятелите му, се чувствах зле, тъй като си представях, че някой изведнъж ще стане и ще ми каже, че не съм добре дошла, или ще ми се присмее.

По онова време не съм и предполагала, че лошото ми самочувствие се дължи на тормоза, на който бях подложена като дете. Едва след няколко години брак внезапно истината ме осеня. Тони ми разказваше как той и приятелите му са си играли, ходили са заедно на почивки, гостували са си с преспиване и т.н. После си спомних как моите съученици се мотаеха в свободното си време, а аз си стоях у дома. И изведнъж разбрах, че оттам идват проблемите ми - че тормозът е оставил много по-дълбок отпечатък върху мен, отколкото досега съм предполагала. Любовта на моите родители, а сега и любовта на съпруга ми ме спасиха от тотална деградация. От този ден животът ми окончателно се промени. Посетих психолог и бавно и методично започнах да работя върху проблемите си. Днес съм по-силна от всякога. Най-накрая разбрах, че проблемът е в насилниците, а не в мен. И това ми даде изцяло нова сила да продължа напред.