Когато преди 5 години разбрах, че съпругът ми ми изневерява, имах чувството, че светът ми се срина до основи. До онзи момент вярвах, че любовта ни ще съумее да се справи с всякакви предизвикателства и с времето плавно ще се превърнем в зряла и мъдра двойка. Представях си как празнуваме поредния си юбилей и как заедно остаряваме красиво. Бях планирала всяка стъпка в съвършения ни живот. Какво можеше да се обърка?
12 години по-късно бракът ни се пропука.

Когато синът ми Явор съобщи, че ще се жени, много се зарадвах. Откакто съпругата ми почина преди две години, с него живеем сами. Мъже сме все пак и трудно се справяме с делничните ангажименти. Да сготвим, дрехи да изперем, да изчистим и изгладим - тези нормални домакински работи ни се опираха. Синът ми си имаше свой живот и самотата ме потискаше. Понякога ми писваше и ядосано казвах на Явор, че е време да доведе момиче у дома. Хем да има кой да сготви една топла супа, хем и той да спре да ергенува. Явор се смееше и шеговито отговаряше, че скоро и това ще стане. Затова приех новината, че и вкъщи най-накрая ще се усети женска ръка, като блага вест. Веднага звъннах на приятелите си, за да им се похваля, че момчето ми води снаха.
Настъпи и денят, в който щях да се запозная с годеницата му. От сутринта бях в треска, сякаш аз ще се женя. С Явор цяла седмица чистихме и лъскахме апартамента - да не се срамуваме пред момичето и майка й.

Преди три години бях активен спортист, но заради стара травма се наложи да се оттегля. Имах контузия на крака, който от известно време силно ме болеше и ми създаваше проблеми. Разочарован, че се налага да прекратя спортната си кариера, реших да прекарам лятото в провинцията. Родът на баща ми имаше вила в малко балканско село, която пустееше. Навремето там прекарвах летата с братовчедите си, но след смъртта на дядо рядко някой се сещаше за нея.
Исках да си почина, да събера мислите си, за да обмисля как да продължа живота си. Искаш или не, на село си принуден да ставаш с първите петли. Там денят започваше с изгрева и завършваше със залеза. През нощта беше валял дъжд и въздухът ухаеше на цъфнали цветя. Сварих си билков чай и с чаша в ръка седнах на верандата.

Беше топла лятна вечер, която ухаеше на цветен дъжд. Стоях на прозореца и наблюдавах залеза. Беше валяло и навсякъде се носеше свежият аромат на току-що окъпано небе. Внезапно по алеята се зададе млада жена. Облечена в бяла рокля, с коси, които се спускаха на вълни до кръста. Отдалеч личеше, че е мокра до кости, но въпреки това лицето й грееше, озарено от красива усмивка. Явно непознатата не се страхуваше от дъжд.

С Благо имахме странен брак, а сега – още по-странна връзка години след развода. Струва ми се безкрайно отдавна времето, когато с Благо си казахме „Да“ и си обещахме вярност. Бяхме обаче млади и неразумни, не понесохме семейните тежести и отговорности. За две години си омръзнахме - спорехме за дреболии, карахме се жестоко, след това си мълчахме с дни. В пристъпи на яд и отчаяние си събирах багажа и търсех утеха при майка си, която винаги разбираше болката ми и понасяше търпеливо моите оплаквания. С втория ми баща бяха съпрузи за пример, въпреки че и той имаше провален предишен брак. Двамата бяха платили висока цена за щастието да живеят в любов и разбирателство. Той дори намираше по-правилните съвети и по-добрите думи, с които да успокои моето разбунтувано сърце.