Една любов, която всеки би искал да преживее

Най-накрая успяхме да спестим пари и да купим скромна къща в малко провинциално градче далече от София. В този дом бяха живели двама старци, за които по-късно разбрахме, че си отишли за два месеца. Единият не могъл да преживее загубата на другия. Децата им, оставили род и родина, отдавна живееха в чужбина.

Запретнахме ръкави с мъжа ми и полека-лека старата къща започна да добива вид – сменихме дограмата, поправихме покрива и разкопахме градинката отпред. Един ден, като реши да разчисти тавана, след малко съпругът ми се показа целият в паяжини, а в ръцете си държеше стар омачкан тефтер с пожълтели корици. Слезе набързо и ме повика. Седнахме на стълбището и пред очите ни се зареди историята на един живот.

На първата страница беше изписано само едно име – Ана. Вероятно това беше авторката на дневника, защото по-нататък разказваше жена.

„Декември. Толкова красива ми се стори тази Коледа в ресторанта, може би защото Стефан беше там. Цялата вечер ме гледаше, но не посмя да ме доближи. Другите момчета непрекъснато ме канеха да танцуваме, а на мен така ми се искаше той да е между тях. Знам обаче, че ако научи баща ми, че съм била с него, ще ме пребие. Семействата ни отдавна се мразят. След седем месеца ставам на 18, нашите се готвят да ме омъжат за Стоил, дори вече са уговорили с родителите му годежа. Той е от ония, които не зачитат никого, налагат своето, способни са и да бият. Какво да правя - от една страна, не мога да не се подчиня, от друга, не само че не го харесвам, ами начаса бих избягала далече.

Юни. Завърших училище, с отличие. Помолих баща си да продължа в учителския институт в големия град, отдавнашна мечта ми е, но той не даде и дума да става за това. Мама е на моя страна, но нищо не може да стори. Понякога ми е мъчно за нея – толкова години търпи тиранията му. Преди няколко вечери пак ми подхвърли да се готвя за сватба. Не можела да се отлага повече. Сърцето ми се свива. Миналата седмица отдалече случайно видях Стефан, от братовчедка си знам, че е студент в София, явно се беше върнал за ваканцията. Трепна ми отвътре, но отминах. Нима ще имам участта на момиче, чийто живот с нелюбим човек ще бъде ад?

6 юли. Утре е рожденият ми ден. Празникът е тъжен, когато до теб не е този, за когото сърцето ти копнее. Мама каза, че ми е подготвила изненада, ходила до града и ми взела нова рокля. Не мога да се зарадвам. Искам да се скрия някъде вдън земя и да не се показвам. Баща ми става все по-настоятелен и знам, че в скоро време трябва да предприема нещо.

17 юли. По обед видях през портата да влиза майката на Стоил и тайно се промъкнах през пролуката на оградата в съседния двор. Нашите започнаха да ме търсят и като не ме намериха, се извиниха, чух как баща ми се закани да ме накаже. Все повече ми се иска да избягам от дома. Знам, че ще причиня мъка на майка си. Не мога да се омъжа за онзи мъж. Дори да остана стара мома, ще е по-добре, отколкото да съм жена на потисник, който удивително прилича на баща ми.

23 юли. Вече взех решение – нощес ще си събера багажа и ще се махна. В големия град имам приятелка - Дора, писах й писмо и обеща да ме приюти, докато измисля какво да правя по-нататък.

4 август. Вече съм свободна. Дора ме прие у тях, родителите й много ми се зарадваха, но ще трябва да си търся квартира. Не мога да ги притеснявам повече. Между другото приеха ме в учителския институт, една от мечтите ми се сбъдна. За другата не смея да се надявам.

Октомври. Лекциите започнаха, с голямо желание ги посещавам. Намерих си квартира при една скромна жена в покрайнините на града. В края на седмицата ми обещаха от един магазин да ме вземат да им помагам следобед и да ми плащат, сякаш нещата неочаквано се нареждат. Разбрах, че нашите се опитвали много пъти да ме намерят, но накрая се отказали. А кандидат-съпругът ми вече бил женен. Толкова по-добре.“

След две години.

„15 септември. Едва ли има по-хубав ден в живота ми напоследък от този – назначиха ме като учителка в най-близкото до града село. С радост отивам да уча децата и знам, че няма да се посрамя.

20 октомври. Днес е събота, мога да си позволя да поспя до по-късно. После ще помогна на хазяйката да прекопаем градината, защото й дължа този жест, благодарна съм й за това, че ми даде възможност да продължа живота си нормално. Следобед мога да се разходя до хълма с параклиса, отдавна ми се ще да остана насаме със себе си. И да се запитам дали наистина мога да бъда с Румен – отдавна ме ухажва, харесвам го и като мъж, и като колега, само че всеки от нас носи в сърцето си някого, с когото не може да бъде, но никога няма да забрави и винаги ще го обича.

След една година.

Декември. Ето че пак е Коледа, а аз не приех предложението на Румен да празнувам заедно с неговото семейство. Знам, че иска да ме запознае с техните, но реших да изчакам. Вечерта, тъкмо си бях легнала, печката в стаята приятно бумтеше, когато някой почука на вратата – беше късно и се изплаших. Като станах и запалих лампата, в прозорчето на вратата видях познато лице и сърцето ми щеше да изскочи. Отвън стоеше... Стефан. Не можах да си обясня как ме беше открил, само го чух да казва: Обличай се, ще те водя да празнуваме!

Не помня колко бързо навлякох палтото върху дебелата рокля, но когато ръката му стисна моята, усетих, че щастието идва в живота ми. Стефан ме заведе в една къща, където се бяха събрали негови приятели. Беше весело, имаше и други момичета, смяхме се и се забавлявахме до късно, а преди да си тръгнем, моят любим застана пред мен и с усмивка на лицето ми предложи да му стана съпруга. Толкова неочаквано беше, че заекнах, преди да отговоря. Оказа се, че той подготвял този момент отдавна. И навръх Нова година се сгодихме.“

Тук дневникът прекъсва и продължава чак след 23 години.

„След толкова много време осъзнах, че не е от значение как изглежда човекът, когото обичаш – дали има красиво лице и хубаво тяло, дали е богат, или парите на двама ви едва стигат. Единственото, което има значение, е дали той те обича. Стефан е всичко, което съм искала да имам на този свят, с него съм готова да отида, където и да е. Създадохме семейство, което се крепи на любовта ни, невероятно съм щастлива. Децата вече пораснаха, скоро може би ще ни напуснат, възпитахме ги да са достойни хора. Спокойна съм за бъдещето им.“

На последната страница на дневника след още 15 години, с избеляло мастило и следи сякаш от сълзи, прочетохме следното:

„Това и за мен ще е краят. Няма го вече, но е жив в сърцето ми. Не мога да повярвам, че сутрин няма кой да ми каже „добро утро“, а вечер да ме целуне и да се сгуша в прегръдките му. Красивата ми приказка свърши, но знам, че ще я продължим там, горе.“

Седяхме смълчани с мъжа ми и всеки беше погълнат от тази невероятна любов, преданост и щастлив живот, който всеки от нас би искал да може да разкаже и за себе си.

София

Писмото е публикувано във вестник "Лична драма"