Хармонията в брака

Английският писател Джеръм К. Джеръм, автор на забележителния роман „Празни мисли на един празен човек“ ( издадена през 1886 г.) има един цитат, който ме е впечатлил и съм го запомнил през годините: “Светът сигурно би станал прекрасен, ако всички слушаха нашите съвети. И все пак, интересно е, дали Йерусалим щеше да е такъв чист град, както пишат, ако жителите му, вместо да се грижат за чистотата на малките си дворчета, се разхождаха по улиците и си изнасяха един на друг лекции по хигиена...“

Разбирате, че го написах с чувство за самоирония, защото и аз си позволявам да давам съвети по деликатната тема хармоничен брак – не казвам щастлив. Това обаче ще е един вид подарък за моята съпруга Ани, с която в сряда ще навършим 40 години заедно, тоест две трети от съзнателния ни живот.

Оженихме се много млади – аз на 19, тя на 18 г. Според близките ни бяхме избързали, трябвало е да почакаме, да получим добро образование, да станем поне малко самостоятелни. Смешното е, че по-късно съветваме децата си именно така. Но за своя избор изобщо не съжаляваме.

С Ани имахме шанса да растем заедно. Приятели ни се присмиваха и ни съветваха първо да се наживеем, пък после да си нахлузваме брачните окови. След години, вече помъдрели и създали три деца, ние виждахме колко пагубни са последствията от дългия ергенлък и многобройните връзки – както за момчетата, така и за момичетата. Докато „си поживяват“, хората се изграждат като личности, но и затвърждават своите навици и пристрастия до такава степен, че после нищо да не можеш да промениш – нито ти нея, нито тя теб. И след време между брачните партньори започват обвиненията и скандалите: той бил мързелив, безотговорен, женкар, тя пък – прахосница, дребнава, лоша майка и пр. А ние с Ани, току-що простили се с детството си, станахме половинки един на друг и не просто се сближихме – враснахме се и се преплетохме така, че ако отделиш единия, непременно ще повредиш другия.

Не мислете, че сме копие под индиго. Много сме различни, дори бих казал противоположни по характер. Но някак си моите бавност, рационалност и разсъдителност се уравновесяват от подвижността, емоционалността и лекотата на Ани. Признавам, понякога това е дразнещо, но пък по основните и жизненоважни въпроси имаме пълно съвпадение. Ето може би още един плюс на ранните бракове.

И все пак историите за семейни двойки, които са живели заедно дълги години и не са се скарали нито веднъж, явно не се отнасят за нас. Ние не превърнахме брака си в идилия и никога не сме я имали. Още от самото начало ни се налагаше с изненада да откриваме, че любимият човек има недостатъци, че силните чувства постепенно се стопяват и си тръгват, а на любов трябва още дълго и сериозно да се учим…Преживяли сме и скандали, и крясъци, и сълзи и още какво ли не. Но винаги сме имали, имаме и сега, най-важните и истински неща. Като се почне дори от трите ни деца. За нас няма по-грозно нещо от афиширането на радостта от пълната свобода след развода и приказките, че никой не дължи нищо на другия. Как така бе, дами и господа? Та и първите трепети на любовта и малкото красиви спомени ли сте изтрили от паметта си?!

Може ли някой да сложи ръка на сърцето си и да каже, че никога не са го обземали съмнения, разочарования, че не му се е искало да започне живота си отначало с някоя друга жена/мъж? Риторичен въпрос, разбира се, че се е случвало. Нима никога не се е влюбвал/ в друг/а? И това се е случвало, нали? Но с Ани винаги сме имали памет за сериозността на клетвата, дадена един на друг в сватбения ни ден: „Винаги заедно – и в радости, и в изпитания!" Да си тръгнеш, когато ти писне, и да започнеш отново на друго място – такъв вариант за нас просто беше табу. Все едно да вървиш по застрашително клатещ се въжен мост – вятърът духа и е толкова лесно да изгубиш равновесие. А отдолу пропастта по някакъв загадъчен начин те привлича към себе си. Единственият начин да не паднеш и преминеш успешно е, като се държиш за парапета, тоест за дългогодишния си партньор. С Ани го знаем и

това изчерпва всичко.

Така че имам жена, тя съвсем не е най-идеалната, но именно тя е моя и друга няма да има. Пък и аз съвсем не съм съвършен и не мога да имам претенции съпругата ми да бъде, още повече че такива жени изобщо няма. Може би Ани не притежава всичко, което понякога би ми се искало, но тя притежава всичко онова, без което аз просто няма да мога да живея.

Асен

Писмото е публикувано във вестник "Лична драма"