Обещанията ми траят до прага на спалнята

Бях безумно влюбен в Ивана и исках да я направя щастлива. Обещавах й, че ще превърна живота й в приказка, но вместо това го направих ад.

Не си спомням някога да съм бил верен на жена. Преди да се оженя за Ивана, имах едновременно няколко приятелки. Не познавах любовта и ми беше смешно, когато говореха за нея, че е най-прекрасното чувство.

С любовниците ми ме свързваше единствено желанието да се позабавляваме взаимно. Вечеря, питиета, няколко целувки и хайде в леглото. После - всеки по пътя си. Не се задълбочавах в излишни драми и този начин на живот ми харесваше. Това се промени в деня, в който срещнах Ивана. Усмивка, сияеща от доброта, озаряваше лицето й, а в погледа й се четеше детска невинност. Прекрасното момиче моментално ме завладя така, както крадецът бива омагьосан от изящни бижута. Порочните хора явно се стремят да сграбчат с мръсните си ръце нечия чиста душа, да я наранят и осквернят. По същия начин пожелах Ивана.

Градът ни е малък и тя беше наясно, че не съм от верните мъже. Пробвах всичките си изпитани номера, но тя не се впечатляваше. Отбягваше ме, категорично отхвърляше предложенията ми за среща, затваряше ми телефона, преди да ме изслуша. Колкото повече се дърпаше, толкова по-настойчив ставах. Не спирах да я преследвам. Реша ли нещо, нищо не може да ме спре. Вярвах, че я обичам, и исках да я направя своя жена. Едва тогава разбрах какво значи любов. Изведнъж в ума ми нахлуха всякакви романтични идеи. Сутрин и вечер я причаквах пред дома й с букет рози и постепенно Ивана започна да ме допуска до себе си. Използвах всеки миг да я взема в обятията си и да прошепна на ухото й, че съм лудо влюбен в нея. Накрая тя ми повярва и стана моя. Оженихме се.

Няколко години й бях верен и напълно отдаден на брака ни, не поглеждах друга, но с раждането на дъщеря ни Ели старите ми навици започнаха да се връщат. Въпреки че вината за отчуждението ми не е в Ивана. Истината е, че аз съм си просто такъв. А и бракът ми се стори прекалено сериозен ангажимент. Когато се оженихме, бях най-щастливият човек на света, но цялото ми щастие се изпари, щом осъзнах, че семейството ограничава свободата, парите и времето ми.

Вечер, прибирайки се у дома, я поглеждах бегло и сядах да вечеряме. Дори не ми минаваше през ума да я целуна или прегърна. Докато Ивана ми наливаше вино, я гледах с усещането, че е една от всичките. А тя беше много оправна жена. Вземаше сама правилните решения и беше уверена в себе си. Рядко търсеше помощ от мен, дори когато Ели беше малка.

Опитвайки се да залича спомена за обещанията, които дадох на Ивана, постепенно превръщах всеки неин ден в кошмар. Първо, спрях да се интересувам от сметките, нито пък дали в хладилника има храна. Със същата лекота избягах и от родителска отговорност. Дъщеря ми, както и съпругата ми, станаха товар за мен. Започнах пак да сменям любовниците - днес с една, утре с друга. Отново бях верен само на себе си.

След 4-5 години брак дори не ми пукаше дали Ивана ще разбере за извънбрачните ми авантюри. Излизах, когато си поискам, така и се прибирах. Понякога не се завръщах с дни. По ризите ми имаше следи от червило и чужд дамски парфюм. Разговарях с жените по всяко време. Не ми пукаше дали вечеряме, спим или имаме гости.

На десетата годишнина от брака ни се прибрах късно вечерта, подпийнал и току-що измъкнал се от леглото на друга. Ивана седеше до масата в хола сама, а пред нея имаше ваза с букет рози - точно като онези, които някога й подарявах. Опитвайки се да звуча бодро, я попитах: "Празнуваш ли?" Тя се изправи, старателно заглади с ръка косата си, после се наведе, взе една роза и без да ме поглежда в очите, с треперещ глас отрони: "Спомняш ли си, че някога ми обеща да превърнеш живота ми в приказка?" Думите й ме удариха право в сърцето. Дори и унизена, мамена и лъгана, съпругата ми умееше да излъчва достойнство. Леко се превих на две, пляснах по коляното си, а смехът ми се разнесе в стаята: "Да, някога ти обещах... Беше толкова отдавна. Скъпа, не знаеш ли, че обещания се дават, докато прекрачиш прага на спалнята?"

Ивана не каза нищо. Червената роза се изплъзна от ръцете й и сълзите бавно започнаха да се стичат по лицето й. Това беше първият и последен път, в който я видях да плаче. Няколко минути след това пред мен отново застана силната и независима жена.

Половин година по-късно с Ивана се разведохме. В съда се опитах да я унижа. Нарекох я скучна и неспособна да ме задоволи. Тя спокойно отхвърли всички обвинения, но най-ужасното беше, че зад нея като скала стоеше дъщеря ни.

Този ден осъзнах, че съм загубил всичко красиво, което някога съм имал - семейството, дома, приятелите, себеуважението. Останаха ми само любовниците, които с годините стават все по-нелицеприятни. Жалко е, че много късно разбрах какво нищожество съм. Животът ми няма никакъв смисъл без онази красива жена, след която някога тичах с букет рози, обещавайки й чудеса. Вместо това превърнах живота й в ад.

Чавдар

Писмото е публикувано във вестник "Лична драма"