Ревността от любов

Когато чуя мъж да говори, че ревнувал, защото обичал, ми иде да сваля обувката си и да го фрасна с токчето по главата. Ако пък е жена, да й оскубя косите. Ревността според мен не е израз на силна любов, както някои се опитват да оправдават поведението си, нито е болест, защото не се лекува. Това е безумна смесица от комплекси за малоценност и желание да се контролират мислите и емоциите на интимния партньор, като се обсебва тиранично личното му пространство. А когато не му се удава, ревнивецът прибягва към агресия и насилие. Готова съм книга да напиша на тази тема, тъй като все още не мога да залича спомените от „идилията“ с бившия ми съпруг, макар да са минали години.

В главата му като вирус се бе загнездила безумната идея, че постоянно му изневерявам, и нито молбите, нито сълзите ми бяха в състояние да го укротят. Юмруците и ритниците бяха начинът да изтръгне от мен признания за несъществуващи любовници. Будеше ме нощем и ме подлагаше на разпит с кого съм се чукала в обедната почивка или през работно време. Сънена, объркана и уплашена, се чудех как да го уверя, че се заблуждава, но това още повече го вбесяваше и боят не ми се разминаваше. Дори и сега, от време на време, сънувам как се опитва да ме души и заплашва, че ще ме убие, защото пак съм му изневерила. Събуждам се обляна в пот и с пресъхнало гърло от виковете ми за помощ. Преди да подпишем обаче, бе друг - внимателен и грижовен. Явно е знаел, че ако покаже истинската си същност, щеше да ме уплаши и щях да избягам.

Аз се спасих с развода, но се чудя защо съседите ми, ще ги нарека Иванови, продължават да живеят под един покрив и да си пилят нервите. Повече от 50 години са женени, излизат поотделно – на пазар или на разходка, а вечер често чувам през стената словесните им престрелки. Сигурно и двамата имат проблем със слуха, защото успешно се надвикват с телевизора. От подхвърляните обиди разбирам, че навремето Иванов е изневерявал на жена си, тя не е забравила униженията и злобно му припомня греховете. Веднъж, след поредната разправия, започнала вероятно за нещо съвсем дребно, той кресна: „Ако знаеш от колко години не мога да те понасям?!“ А тя светкавично му отговори: „От толкова, отколкото аз те мразя и ненавиждам!!!“ Какво друго обяснение има, освен че Иванова умишлено не се е развела, за да дразни съпруга си със своето присъствие. Ревнивият й мозък е усещал, че ако му даде свободата, ще го направи щастлив. А скандалите и обидите са нейният отдушник. Това според вас не е ли също вид психически тормоз?

Не мога да не кажа няколко думи и за семейство Петрови, апартаментът им е срещу моя. Няколко пъти станах свидетел, как тя бие децата си: момичето е на около 7 години, момчето - малко по-голямо. Последния път синът изяде два шамара - в асансьора, пред мен, защото малката издаде брат си, че въпреки забраната от майка им си купил в училище чипс. Направих й бележка, а тя изсъска: „Децата са мои, като си родиш твои, тогава ще ми даваш акъл!“

Много ме заболя и споделих с чистачката, понякога я каня на кафе. И от нея разбрах, че Петров, той наистина е хубавец и хваща окото, си имал любовница. Жена му го ревнувала, но не смеела да се изправи срещу прелюбодееца, защото се страхувала да не я изгони. Затова си изкарвала яда на безпомощните деца. А иначе сигурно се бие в гърдите, че ги обича и милее за тях...

Това е от мен, приятели. Ще се радвам да прочета и други мнения, защото темата е сериозна. Сигурна съм, че причината за 99 на сто от разводите е именно ревността. Която е всичко друго, но не и любов.

Татяна

Писмото е публикувано във вестник "Лична драма"