Той е безлично нищожество

Сега съм на 75, Беба е първата и единствената ми съпруга. Ожених се на 48 г., тя бе едва на 21. От самото начало усетих, че е замаяна от моя чар и опит с жените, но нямах намерение да я докосвам. Беше като пъпка на роза, която тепърва предстои да се разлисти и радва на живота. Старателно я отбягвах, разбрах от познати, че баща й напуснал семейството, когато та е била 4-годишна. Винаги съм бил реалист, за мен бе ясно, че в мое лице търси липсващия си баща. Но Беба ме преследваше, дори на моменти ми досаждаше като дете, което не се отказва да получи желаната играчка или лакомство.

Бях имал преди нея десетки връзки – с женени, разведени, вдовици. Щом пожелаех някоя, нямаше начин да не е моя. Понякога свалянето изискваше месеци ухажване, друг път се получаваше от раз. Любовта – като съвкупност от флирт, секс и взаимно доставяне на удоволствие, е сложно чувство. Затова една връзка може да продължи с години, друг път се разпада бързо. Но винаги съм спазвал принципа – тя да ме „изостави“. Има си начини. Когато мъжът е джентълмен, успява да запази до край достойнството на жената, която му се е отдала, и да й остави само хубави спомени.

Но да се върна на Беба. В един момент толкова свикнах да ме преследва, че усетих необходимост да я виждам и чувам всеки ден. За себе си бях сигурен, че ще й бъда верен, достатъчно се бях наживял. От бъдещето и биологичния си часовник не се страхувах, нито от общественото мнение. Мъжете щяха да ми завиждат, жените – да се чудят какво толкова е открила в мен. Това дори ме развеселяваше, а и вече бях влюбен. Единственият проблем бе майка й, с която бяхме на едни години.

След като й предложих да се омъжи за мен, Беба подскочи от радост, хвърли се на врата ми и се разплака, което означаваше „да“. Поставих едно условие: да получи съгласието на майка си.

Предполагам, че е имало много сълзи, молби, дори заплахи, но моето момиче устоя на чувствата си. Направихме красива сватба, някои от гостите ни оглеждаха, шушукаха и предсказваха кратък срок на брака ни. Други обаче ни се радваха. Майка й не беше във възторг. Трябваше да минат три години, за да види, че дъщеря й е щастлива и ме приеме за зет.

Не се хваля, но тогава можех да накарам всяка жена да се чувства на седмото небе, стига, разбира се, аз да я харесвах и обичах. Познавах достатъчно добре психиката и чакрите на женското тяло, имах натрупан богат опит в това отношение.

Щастието ни бе помрачено, когато Беба направи спонтанен аборт, след извънматочна бременност. Имала е генитален проблем, за който не знаехме. Претърпя сложна операция, а заключението бе, че повече няма да роди. Преживя го много тежко, а когато се възстанови й предложих да осиновим дете. Съзнавах, че бях прехвърлил 50-те, но исках тя да изживее майчинството. И, когато един ден си отида – нещо напълно естествено при огромната разлика в годините ни, тя да не е сама. Беба обаче категорично отказа. Заяви, че няма сили. Винаги, щом погледнела детето, щяла да се сеща за онова, което е загубила, а това щяло да я убива от мъка.

Преди две години майка й почина и мога за твърдя, че това е единственото събитие, което помрачи за известен период безоблачния ни живот. Обичаме театър, опера, лятото сме на море, зимата на ски, често прекарваме вечерите в приятни заведения. Имаме малко приятели, но качествени, духовни хора, с които времето минава неусетно. Беба ходи на работа, аз отдавна съм в заслужен отдих и с радост я отменям в някои от досадните ангажименти за дома. Усмивката е нашата запазена марка, а тя винаги стопява дребните семейни недоразумения.

Сега, да си дойда на думата. Не изключвам вероятността Беба да е срещнала мъж, който сексуално да й дава онова, което аз вече не мога. Физиологията си има своите закони, и когато фактите говорят, и боговете мълчат. Беба ми отдаде своята младост и чистота – плътска и душевна, в продължение на близо три десетилетия. Обичаше ме и все още ме обича. Привързаността към партньора също е вид любов. Аз живях на бързи обороти преди да я срещна, взех своето от живота преситих се от удоволствия, после с нея се радвах на тихо семейно щастие. Длъжник съм й и не мога да я съдя. До мен и с мен е, това е важното. Другото са еснафски схващания и предразсъдъци. Само ще вметна, че авторът на анонимката и недодяланата му съпруга са си верни, но по мои впечатления живеят в перманентна нетърпимост и дори непоносимост. И в заключения ще му кажа: „Може аз в твоите очи да съм рогоносец, но ти за мен си безлично нищожество и завистлив нещастник!“

Толкова от мен.

Щастливият рогоносец