Колкото и да ме съветваха близки и приятели да не се занимавам с жена като Соня, аз глуповато ги пренебрегнах и слепешката се влюбих в нея. Тя е с няколко години по-възрастна от мен и чудесно разбра как да ми влезе под кожата. Поласкан от изтънчеността й, неусетно се превърнах в кукла на конци. Соня завладя сърцето и ума ми, личното ми пространство и банковата ми сметка. Година по-късно се сгодихме и предполагах, че щом официално сме двойка, тя ще спи само в моето легло. Противно на всякаква логика обаче след броени месеци разбрах, че не съм единственият, който се наслаждава на прегръдките й. Последва бурен скандал, в който от устата на приятелката ми се изливаха откровено вулгарни слова. Това ме разтърси до основи. Същата вечер, пиян и отчаян, потърсих утеха в обятията на някаква уличница, която срещнах в бара. На сутринта установих, че среднощното ми приключение не е останало без последствие. Бях обран до шушка. Добре, че предварително платих стаята в хотела. Ругаейки наум, поисках да изчезна.

Нищо не осмисля живота ни така, както извършеното добро. А колко по-хубаво е, когато някой ден научиш, че благодарение на теб едно семейство е успяло да съхрани любовта си.

Това се случи преди няколко години. Наскоро се бях пенсионирал и разполагах с много свободно време. Свикнал съм на труд, работя от млад, не мога по цял ден да стоя със скръстени ръце и да се чудя какво да правя. Помагах на жената у дома, гледах внуците, играх карти с приятели, но не ме свърташе. Затова започнах да излизам на дълги разходки. Сутрин изпивах чаша кафе, взимах кучето Бъди и двамата с часове обикаляхме парковете. Това имаше своите предимства, защото се запознах с нови и интересни хора.

Историята, която искам да споделя с вас, се случи преди две години. Много обичам брат си и жена му. Снаха ми Сия е мил човек, но й е трудно да върши няколко неща наведнъж. Например да гледа племенницата ми и в същото време да готви. Не й се удава. В тези сложни моменти на помощ се притичвах аз. Обличах Калина, качвах я в количката и заедно се запътвахме към парка. Тогава тя беше на годинка и половина и все още не говореше. Независимо от крехката си възраст беше голяма хитруша и чудесно знаеше как да ме накара да я пусна няколко пъти на пързалката. Докато пиех кафе, Калина играеше в пясъчника с другите деца. Веднъж, наблюдавайки племенницата си, долових нечий поглед. Обърнах се и на съседната пейка видях млад мъж с количка с близнаци. Изглежда скучаеше, защото любопитно оглеждаше останалите посетители. Очите ни се срещнаха и двамата си кимнахме любезно като стари познати. Два дни по-късно непознатият с близнаците отново беше в парка, стоеше на същото място. С едната ръка поклащаше количката, а с другата ровеше в телефона си. Огледах се къде да седна, но наоколо гъмжеше от майки и баби. В следващия миг мъжът вдигна поглед и щом забеляза колебанието ми, се обърна към мен: "Заповядайте, има местенце и за вас."

Никой не знаеше откъде дойдоха новите съседи. След кончината на старите собственици къщата бавно се рушеше. Наследниците я ремонтираха и я обявиха за продан. И ето че двойката, която слезе от камиона и започна да разтоварва багажа си, разбуни духовете. Млада жена се суетеше, даваше нареждания и самата тя смело носеше видимо доста тежки кутии. Смущаващото в случая беше не голямата красота на непознатата, а половинката й. Докато тя заслепяваше с дългата си руса коса, която се спускаше на вълни чак до кръста, бяло лице и грациозна фигура, мъжът буквално те принуждаваше да извръщаш очи настрани. Имаше грозен белег на лицето.

Така се случи, че едва надянал брачната халка, останах вдовец. Коварна болест сполетя съпругата ми Деница година след сватбата и тя си замина от този свят. Дълго време след смъртта й не бях на себе си. Нощем докосвах булчинската й рокля, стисках зъби и се питах защо на мен съдбата отреди най-горчивата хапка. С какво се бях провинил, че ми отне възможността да съм съпруг и баща? С времето човек не само свиква да живее с болката, а и се привързва към нея. И затова страданието започна да ми носи мазохистично удовлетворение. И през ум не ми минаваше, че трябва да се отърся от тъгата и да продължа напред. Не бях нито първият, нито последният, загубил половинката си. Намирах в мъката си нещо възвишено и на чуждите проблеми гледах със снизхождение. На приятелите, които открито ме съветваха да потърся късмета си още веднъж, отговарях недвусмислено и грубо. Никога не бих позволил друга жена да заеме мястото на покойната ми съпруга.