Когато чуя мъж да говори, че ревнувал, защото обичал, ми иде да сваля обувката си и да го фрасна с токчето по главата. Ако пък е жена, да й оскубя косите. Ревността според мен не е израз на силна любов, както някои се опитват да оправдават поведението си, нито е болест, защото не се лекува. Това е безумна смесица от комплекси за малоценност и желание да се контролират мислите и емоциите на интимния партньор, като се обсебва тиранично личното му пространство. А когато не му се удава, ревнивецът прибягва към агресия и насилие. Готова съм книга да напиша на тази тема, тъй като все още не мога да залича спомените от „идилията“ с бившия ми съпруг, макар да са минали години.

Човек никога не знае от кого и къде може да получи най-важния урок в живота си. Днес, ако успях да запазя семейството си и сега се радвам на стабилен и щастлив брак, това е благодарение на двама прекрасни старци - леля Неда и чичо Иван. На пръв поглед те са съвсем обикновени хора и ако не ги познавахте добре, бихте ги подминали. Моята история с тях започна преди четири години, когато усетих, че с брака ми е свършено. Бях загубила вяра в себе си и в любимия мъж и реших, че бягството е правилното решение. В семейството ни нямаше изневяра или насилие, но всекидневните разправии и последвалото отчуждение с Миро ме наведе на мисълта, че изборът ми за съпруг е грешен. Сега мога да призная, че той правеше опити да се сдобрим, но аз предпочетох да избягам.

Изкуших се да разкажа своята история, за да вдъхна кураж на самотните бащи, които се отказват от личен живот в името на децата си, останали без майка.

Беше топла лятна вечер преди 7 години. Дъщеря ми Поли ставаше на 10 и двамата заедно подреждахме масата. Докато слагах приборите, тайно я поглеждах, защото знаех, че не обича рождените си дни. Обзе ме тъга и си помислих: какво нещо е животът, докато другите деца нямат търпение да отворят подаръците си, дъщеря ми не проявяваше интерес към опакованите с панделка кутии. Искаше само едно – и майка й да е с нас! И макар да съзнаваше, че мечтата й няма да се сбъдне, скачаше при всяко позвъняване на телефона. В такива моменти с усилие овладявах бушуващите емоции в гърдите ми, усмихвах се и я приканвах да духне свещичките на тортата. А вечерта, когато я сложих да спи, гушнала плюшеното си мече, спомените отново ме връхлетяха и пак отворих албума със снимки, припомняйки си най-красивите периоди от брака ни с Нина: годежът, сватбата, раждането на Поли... После следваха празни страници, напоени единствено със сълзите ми.

Най-накрая успяхме да спестим пари и да купим скромна къща в малко провинциално градче далече от София. В този дом бяха живели двама старци, за които по-късно разбрахме, че си отишли за два месеца. Единият не могъл да преживее загубата на другия. Децата им, оставили род и родина, отдавна живееха в чужбина.

Запретнахме ръкави с мъжа ми и полека-лека старата къща започна да добива вид – сменихме дограмата, поправихме покрива и разкопахме градинката отпред. Един ден, като реши да разчисти тавана, след малко съпругът ми се показа целият в паяжини, а в ръцете си държеше стар омачкан тефтер с пожълтели корици. Слезе набързо и ме повика. Седнахме на стълбището и пред очите ни се зареди историята на един живот.

На първата страница беше изписано само едно име – Ана. Вероятно това беше авторката на дневника, защото по-нататък разказваше жена.

Когато родителите ми решиха да се развеждат, бях студентка вече. Никога няма да забравя думите на дядо ми Стоян – бащата на татко, по този повод. Той му каза, че допуска огромна грешка в живота си. Семейството е най-ценно на този свят и който не успее да го запази, значи не струва нищо. Скандалите и крамолите – продължи дядо – са създадени за брачните двойки неслучайно. Чрез тях човек трябва да си вземе поука, да осъзнае грешките си и да се върне там, където са жена му и децата. Баба гледаше в земята и мълчеше. След като дядо свърши с монолога си, тя повдигна леко глава, погледна го в очите и тихо прошепна: Така е, Стояне, прав си.

Странно се почувствах тогава. Смятах, че ще нападнат майка ми – снаха е все пак, а те упрекваха баща ми. Истината е, че той си имаше любовница, малко по-голяма от мен. В крайна сметка родителите ми се разделиха и татко отиде да живее при другата. Имам брат на 9 години. Но не за тях реших да ви пиша днес, а за баба и дядо. За тяхното семейство и тяхната любов. Такава другаде не съм срещала.