2 лева джобни му стигат

Имах пълно доверие на съпруга си, а той се оказа мошеник на дребно. От 4 години е безработен. След като изтече срокът за помощи от борсата, изтърка няколко чифта обувки да ходи по интервюта, но все не го одобряваха. Сутрин си пие кафето, преглежда обявите във вестника и тръгва да обикаля. Чак ми ставаше жал, като виждах как се прибира вечер уморен и отчаян. Казваше ми, че върви пеш километри, нали билетът за градския транспорт в София е 1,60 лв., а понякога му се налагало да се прехвърля най-малко на 2 превозни средства. Затова не го товарех със задачи вкъщи, бързах от работа да напазарувам и приготвя вечерята, а после го карах да се излегне на дивана и да гледа телевизия.

Миналата година два пъти ми се наложи да се прибера към 3 следобед – веднъж вдигнах температура, втория път паднах и си навехнах крака. За мое изумление, го намирах да спи сладко в хола. Обяснението бе, че пак ходил по интервюта, отново ударил на камък, хапнал и легнал да си почине. Звучеше ми толкова искрен, че му повярвах.

Преди седмица ходих да предам едни документи в централата на фирмата и шефката ми каза да не се връщам в офиса, няколко пъти бях оставала до късно да й помагам. Точно в 4,10 мушнах ключа в бравата, рязко ли го завъртях - не знам, но се счупи и половината остана вътре. За всеки случай натиснах продължително звънеца, но мъжът ми не отвори, явно пак обикаля за работа, си помислих. Набрах го по телефона, само че чух мелодията да звъни от антрето. Опитах два-три пъти и се убедих, че е навън и си е забравил джиесема. Повисях десетина минути пред вратата, накрая се сетих, че през няколко улици има ключар – беше си превърнал гаража в ателие. Хукнах натам и минавайки покрай едно кафене, се натъкнах на следната гледка. Заведението е малко, но тротоарът пред него е заграден, остъклен и приспособен за пушачи. Та там, на една от масите, любимият ми съпруг – видимо в добро настроение, участваше в каре белот, а край тях няколко сеирджии коментираха шумно играта.

Друга на мое място сигурно щеше да го подбере още там, но аз не съм чак толкова проста. Намерих ключаря, заведох го до нас, човекът извади парчето, заседнало в бравата и ми отвори да вляза. А когато мъжът ми се върна и ме излъга в очите, че пак е обикалял за работа, го засякох. Но вместо да се притесни, най-нагло ми заяви, че му писнало да се гаврят с него, нямало кой да го оцени като специалист, затова решил да си седи вкъщи и да си чака пенсията. А с картите си убивал времето. „Само че, скъпи мой, трябват ти цели четири години, за да достигнеш възрастта за заслужен отдих, а с белот трудов стаж не се изкарва!“ - изсъсках аз. И добавих, че докато не видя документа от НОИ, ще му давам дневно по 2 лева джобни – нито стотинка повече!

Оттогава не ми говори. На всичко отгоре, се прави и на обиден!

Христина

Писмото е публикувано във вестник "Лична драма"