Сега, като си помисля колко се терзаех, когато за първи път преспах с шефа си за пари, ме напушва смях. И срамът, и притеснението изчезнаха, защото съпругът ми Манол, заради когото го направих, не заслужаваше такава жертва.

Той не беше красив, никак даже. Но гледаше с пренебрежение като благородник със синя кръв и караше околните да се чувстват дребни и нищожни. И да му се харесат някак си, за да спечелят благоволението му. Говоря за Теодор, когото съсипах, след като ме унижи. Запозна ни мой колега, с когото били приятели от години. Отиваха да пият кафе след работа, бях до тях и ме поканиха.

Интелигентен и образован е, но натрапва знанията си и обича да слуша единствено своя глас, а другите да му се възхищават. Час и половина говори за архитектурните стилове на няколко европейски столици и с насмешка ги сравнява с нашенския просташки „барок“. Когато си станахме да си тръгваме се взря продължително в мен, сякаш изобщо не бе забелязал присъствието ми на масата с тях. Това ме вбеси, но прибирайки се у дома признах, че ме бе привлякъл. С какво – не знаех. Може би с цялата загадъчност, която излъчваше. Като луксозно опакована кутия, която буди любопитството ти да провериш съдържанието вътре.

Изглежда има хора, които са родени под нещастна звезда. Една от тях е приятелката ми Мими. От деца сме заедно, споделяхме си всичко, заедно се смеехме и радвахме на хубавите неща, заедно плачехме, независимо на коя от двете се подпалваше чергата. Сега обаче съм принудена да мълча, защото истината, която знам, ще я довърши.

Дълго отлагах това писмо. Всяка трета история във вестника е подобна на моята: пари, изневери, любовници, домашно насилие, мъка и сълзи. Но обратът в живота ми след всичко преживяно я прави по-различна, затова се реших.

Имах нормално семейство, поне аз мислех така. Причината да нямаме скандали вероятно се дължеше на кроткия характер и отстъпчивостта ми. Съпругът ми Мишо се занимаваше с търговия. Купуваше неща от борси и разпродажби, после ги продаваше с висока надценка. Имаше талант и печелеше добре. Много пътуваше и често отсъстваше, но хладилникът винаги бе пълен и никога не ми се скара , че съм харчила излишно за мен и сина ни.

Сигурно щях да си живея като заблудена овца още много години, а той да си развява байрака, ако не бе едно злополучно телефонно обаждане.

С приятелката ми Мария, се чуваме почти всеки ден. Споделяме си кой каква е чул и прочел, радости и ядове с децата и внуците. Тя отдавна остана вдовица, пенсията й е малка, трите й дъщери помагат, но и те са средна класа – семейни, с по две деца, изплащат жилища. Важното е, че има на кого да разчита.

За разлика от Мария, сестра й Златка, е много богата. Всъщност, аз помогнах на сина й Митко, да преуспее, а оттам и цялото им семейство. Историята, която ще ви разкажа, се случи преди много години.