" Боях се да ги погледна в очите" - изповедта на една млада учителка

В детствотото си, наблюдавайки как майка ми, учителка с 25-годишен стаж, всеотдайно се посвещава на работата си, взех решение да стана като нея. След като завърших гимназията с медал и се записах в един от най-добрите университети, упорито се запътих към целта си. Ако знаех само в какво ще се превърне мечтата ми, щях добре да си помисля, преди да свържа живота си с бюра, учебници, тетрадки и ... ученици.

Родена съм в малък провинциален град в семейство на учители. От дете наблюдавах как родителите ми градят отношения със своите ученици, дават им знания и билет за по-добър живот - мнозина от тях без проблеми влизаха в най-добрите университети на страната и си намираха отлична работа. В много отношения това е заслуга на моите родители - те знаеха как да намерят общ език с абсолютно всички и често тези вече пораснали ученици се връщаха, за да им благодарят лично. Ето защо реших някой ден да стана толкова прекрасен учител, колкото и майка ми. Татко също беше на висота, но именно в майка си видях идеала, към който се стремях.

Завърших училище с медал - отдаваше ми се да уча, и много скоро ме приеха да уча в педагогическия университет. Започнах да се подготвям за приемните изпити предварително и, като получих висок бал, станах собственик на заветната студентска карта. Следващите няколко години изминаха като миг - лекции, изпити, конференции, научни трудове и други "прелести" на образованието. Съсредоточена в учението, дори за секунда не се и сетих за срещи с мъже, партита и купони. Всичките ми мисли бяха заети само от образователния процес и това ме правеше щастлива. Исках възможно най-скоро да получа диплома и бързо да се захвана за работа. Тогава не си и представях колко трудна и почти невъзможна задача си поставям.

На 24 години най-накрая държах в ръката си заветната диплома. Току-що ме бяха назначили в най-обикновеното училище в града. Дали бях разочарована, че не ме приеха в нито един елитен лицей? Категорично не! Самата мисъл, че съм на крачка от мечтата си, ме правеше истински щастлива. Освен това вярвах, че в лицеите учат твърде напреднали деца, които за своите крехки 12-15 години, са виждали повече, отколкото аз на 20. Какво можех да ги науча? Не съм имала модерни джаджи, нито съм стажувала в Лондон, никога не съм пътувала до Дисниленд и други "детски радости", за да се почувствам някак си "на равни условия" с тях.

Затова бях много щастлива, че "получих билет" за средно училище, където учат обикновени, неразглезени деца. Точно с такива мисли влязох в кабинета на директора. С директора веднага намерихме общ език и именно той ме убеди да да поеме класното ръководство на седми клас. Примряла от радост, неосъзнавах, че нещо не е наред, ако на млад неопитен учител, бъде поверен цял клас. Но тогава не се замислих и вече си правих планове за бъдещето. В моя клас имаше ученици, които ги мързеше да учат - трудни, почти неконтролируеми деца. По-късно разбрах, че колегата преди мен се е отказал да ги обучава.

Тогава не знаех, че възпитаниците ми са взели решение да не ми се подчиняват. Наивно вярвах, че ще успея да ги науча на нещо и в крайна сметка ще стана учителка като майка си - ментор, приятел и пример за подражание. Но когато за първи път влязох в в класната стая и видях изпълнените им с пренебрежение погледи, ми се прииска веднага да избягам. Със силата на волята си се принудих да остана, като мислено си напомнях, че това са просто деца, които, както изглежда, сами се страхуват от всичко. Но колко много грешах!

Следва продължение: