Благодарение на силната ни любов и вяра, със съпруга ми победихме смъртта

На този свят няма нищо по-страшно от смъртта, особено ако сянката й е надвесена над любим човек. Когато преди години съпругът ми Мишо пострада в злополука, лекарите казаха, че е време да го оставя да си отиде спокойно.Нараняванията му бяха фатални и медиците не даваха надежда, че ще оцелее. Не загубих вяра, защото съм уверена, че се случват чудеса. Двамата се бяхме оженили съвсем наскоро и мечтаехме да прекараме заедно остатъка от живота си.Мнозина твърдяха, че бурната ни страст ни подвежда, но броени месеци по-късно, доказах на всички тях, че любовта ни е истинска. Беше съвсем обикновен ден. Нареждах масата за обяд, когато телефонът ми извъня. От другата страна непознат човек ми съобщи, че Мишо е пострадал в автомобилна катастрофа. Лекарите установиха мозъчно увреждане и множество фрактури.

След няколко дни те заявиха, че се е борил достатъчно дълго и е време да се съглася да изключат апаратите, тъй като шансовете му за оцеляване са нулеви. Според тях, ако все пак се случеше някакво чудо и Мишо излезе от комата, със сигурност ще остане прикован към леглото. Въпреки мрачните им прогнози, аз реших, че ще се боря за живота му и няма да оставя смъртта да ми го отнеме. Когато го транспортирахме до вкъщи, напуснах работа, за да му се посветя напълно. Грижех се за рехабилитацията, държах го ръката и му казвах колко много го обичам. В борбата на живот и смърт до мен неотлъчно беше и свекърва ми. Двете стояхме до леглото му денонощно. Имаше моменти, в които рухвахме психически и физически. Ужасно е да гледаш човек, който някога е бил изпълнен със сила и енергия толкова безпомощен. Мишо се нуждаеше от редовна физиотерапия и на всеки час трябваше да приема по една шепа лекарства. И все пак усилията ни се увенчаха с успех!

Два месеца след като го транспортирахме у дома, се случи чудо: съпругът ми излезе от кома и отвори очи. Малка, но все пак победа! Първоначално не знаеше какво му се е случило и не можеше да общува с нас, но след известно време говорните му умения се възвърнаха. "Боря се" - прошепна той. Но радостта ми се оказа кратка. За съжаление Мишо не си спомняше нищо за мен и нашето минало. Борбата продължаваше. Чакаше ни дълъг път. Съпругът ми трябваше да се научи отново да контролира тялото си и да развива моторните умения на ръцете си. Това, което приемаме за даденост, беше извън неговите сили. И той се справи! След три месеца любимият ми съпруг проходи. В началото ходеше с проходилка, беше много слаб, и въпреки това се шегуваше, пееше и се радваше. Възстановяването му продължава вече три години и съвсем скоро Мишо ще бъде напълно здрав. С общи усилия победихме смъртта! Нямахме нищо друго освен вярата си и силната любов, преборихме се с мрачните лекарски прогнози и продължаваме смело напред!