Чувствах се второ качество човек, а не е трябвало

Пише ви една редовна читателка и горда майка. Преди дни получих sms от дъщеря си, която е студентка във Великобритания. После ми звънна, за да ми каже, че умишлено го е написала, за да си го запазя в телефона и да го чета всеки ден. Ето и текста, който ме просълзи.

„Скъпа мамо, спечелих награда в едно студентско литературно списание за разказ. Това всъщност не беше разказ, а писмо до теб. В него ти казвах колко съм щастлива, че те имам. Ти си най-добрата майка на света и освен всичко хубаво, което съм получила от теб, е и твоят сочен, красив и богат език. Да се преведе на английски на моменти беше доста трудно, но аз се постарах много. Да знаеш, маме, че българите в моята група – две момичета и едно момче, са удивени, че използвам толкова много думи в речта си и често ме питат: Какво значи това? Откъде си ги научила? А аз се усмихвам и им отговарям: От своята невероятно сладкодумна майка. Обичам те, маме!“

Истината за моя сочен и пъстър език има своята история, която е потвърждение на фразата, че любовта е сляпа.

Преди 23 години, в една дискотека в Приморско, се запознах с бъдещия си съпруг - Андрей. Той е софиянец, инженер, аз – току-що дипломирала се медицинска сестра, родена и израснала в район, където говорят меко и използват много турцизми. Бях на 22 и според приятелките ми, най-красивата в компанията. Смятах, че съм имала голям късмет с Андрей, защото в онези години провинциалистка да се ожени за столичанин, си беше жив късмет. Завиждаха ми, че ще живея в апартамент с парно, че ще ходя всяка вечер я на кино, я на театър, ще работя в някоя голяма и красива болница! Бях влюбена и щастлива. Единственото, което малко ме огорчаваше, бяха забележките на Андрей по отношение на езика ми. Все нещо не харесваше и все ме поправяше. Той твърдеше, че говоря на диалект, а аз просто употребявах думите, които използват всички в моя край. Ние казваме: „хайде да слагаме софрата“, „хвана ме съклета да седя на този стол“, „кандърдисаха ме да ида на кино“. Имах в речника си думи, които навярно бяха диалектни или турцизми, но аз не знаех това, а и ми вършеха работа. Например: „додея ми“, „кахърен“, „“врънка ме“, „прескунди се“, „харен“, „тепегьоз“ , „курназ“... В началото, докато бяхме лудо влюбени, това сякаш не го дразнеше, дори го забавляваше и се заливаше от смях, но после не пропускаше да ме поправи пред приятелите си и съпругите им, без да си дава сметка, че ме засрамва. Почнах да внимавам, особено пред публика, но от това станах затворена и необщителна.

Родих дъщеря си, ползвах цялата си отпуска по майчинство, после я дадох на ясла и градина, отдадох се на работата си с болните и домакинството вкъщи, и това поглъщаше цялото ми внимание.

Веднъж, когато бяхме поканили на някакъв празник родителите ми, и Андрей отново нещо ме сряза за някаква дума, татко не издържа и много спокойно, твърдо и високо му каза: „Андрей, нашата дъщеря използва езика на Вазов и Любен Каравелов, на Ботев и на Славейков. Те са говорили и писали така, не си ли чел? Ние вкъщи всички четем книги на български писатели и им се възхищаваме. За разлика от нас ти говориш на шопски диалект, но ние не ти правим забележка – така си свикнал и така смяташ за правилно. Все пак не това е най-важното в едно семейство и в бъдеще ограничавай забележките си, защото на мен не ми е приятно да ги чувам.“

Не съм очаквала от баща си тази защита. После си дадох сметка, че навярно отдавна таи това недоволство у себе си и просто е чакал удобен случай да го изкаже. Андрей не даде да се разбере, че е засегнат, но намали езиковите си забележки. Впоследствие се оказа, че не заради острия тон и отношението на татко охладня към мен, а защото в живота му се появи друга. И една вечер, типично в своя безпардонен стил, ми съобщи, че иска да се разведем. Аз тъкмо бях свикнала и вече рядко употребявах своите любими „провинциални“ лафове. Бях започнала да ставам софиянка и по език. Но като горда потомка на Ботев и Левски, не се впуснах в обяснения и молби да не си тръгва, а изревах да изчезва от погледа ми и се разкара от живота ми! Казах му и други нелицеприятни неща, само че те останаха между нас.

Разделихме се, но никога не попречих на връзката му с дъщеря ни. Виждаха се, когато той поиска, редовно изплащаше издръжката, поемаше и други разходи, свързани с обучението й. Но истината е, че аз я отгледах и възпитах сама. А този sms, който ме направи щастлива, е доказателство, че съм добра и обичана майка. И заличи завинаги годините, в които Андрей ме унижаваше пред гостите, като ме мъмреше, че не говоря правилно.

Ангелина

Писмото е публикувано във вестник "Лична драма"