Депресията не е доживотна присъда

Имаше един период в живота ми, когато вярвах, че всеки човек мисли за самоубийство от време на време, но се оказа, че греша. Въпреки че никога не съм била официално диагностицирана, защото така или иначе не събрах смелост да посетя психолог, след почти успешен опит за самоубийство осъзнах, че вътре в мен нещо се е пречупило, което не мога да поправя сама. Предполагах, че съм просто уморена. През 2017 г. фирмата ми фалира и останах без работа. Току-що приключих тригодишна връзка и точно когато имах нужда от подкрепа, не намерих рамо, на което да се облегна. Чувствах се хваната в капан. На тези години трябваше да съм постигнала повече в живота, а не да се лутам сама. Приятелите ми предложиха морална подкрепа за моя новооткрит сингъл статус - но това само ме накара да се чувствам по-самотна. Няма конкретен момент, в който да определя точно кога започнах да се депресирам. Всичко, което се беше натрупало в душата ми, в крайна сметка се срина върху мен.

Най-накрая жилото на разочарованията, безсилието и негодуването, ме изсуши напълно. Не исках да натоварвам приятелите си с проблемите си, затова не споделях с никой за болката, която ме измъчваше. Живеех машинално, без да намирам смисъл да се събуждам всеки ден. Понякога просто стоях, взирайки се невиждащо в пространството около себе си. Отслабнах, загубих съня си и желанието да си търся работа. И ето че настъпи и моментът, в който вече не можех да се боря. Отдавна не помнех какво е щастие. Тогава направих опит за самоубийство. В желанието си да сложа край на агонията си, отворих бутилка алкохол и взех шепа болкоуспокояващи. Малко по-късно родителите ми ме откриха до леглото, хлипайки неутешимо. Ужасът, скръбта и страхът, изписани на лицата им, ме накара да осъзная колко много съм ги наранила. Това вече не беше само мой проблем. Налагаше се да преодолея депресията, ако не за себе си, то поне за тях. Бях категорична, че не искам да приемам лекарства, но се съгласих да се срещна с психолог. Първата стъпка беше да разбера, че имам нужда от помощ и че мога да потърся помощ. Помощта беше там - трябваше само да протегна ръка.

Следващата стъпка беше комуникацията. По-лесно се доверих на непознат човек, който нямаше предварително замислени представи и очаквания за мен. Споделих за всеки проблем, притеснение, тревожност, страх или безсилие на моя психолог. Сега, когато проблемите ми бяха изкарани на бял свят, трябваше да погледна всеки от тях в очите и да се опитам да го превъзмогна. За щастие имах подкрепата на близки и приятели. Обстоятелството, че мога да направя нещо за своето недоволство и нещастие, ме накара да осъзная, че депресията не е доживотна присъда. С времето изпитах усещането, че мога да дишам отново. Възвърнах контрола върху живота и психичното си здраве. Спрях да стресирам за всичко, което беше извън моя контрол. Две години след опита ми за самоубийство, днес съм учител по изобразително изкуство. Не печеля толкова, колкото преди, но съм много по-щастлива, защото обичам работата си. Не живея според очакванията на хората и не се съобразявам с изискванията на плесенясалото ни общество. Независимо какво преживявате, ако сте нещастни, нещо трябва да се промени. Животът е прекалено кратък, за да позволим на тъгата и безнадеждността да оковат душите ни. Винаги имаме избор да променим своя облик и да потърсим помощ, преди да се окажем на ръба.