-Марти, ти си все още студент, но вече даде сериозна заявка да се превърнеш в един от известните и изявени български актьори както в страната ни, така и извън пределите й. Виждаш ли се в Холивуд някой прекрасен ден?
-На етапа, на който се намирам, мога само да мечтая за Холивуд. Мисля че в момента имам по-важни неща за които да мисля и които са ми приоритет... Но иначе да - мечтая за там! (Усмихва се.)
-Зрителите вече те гледат с интерес в главната роля в новия сериал на БНТ1 - „На границата“, където изпълняваш главната роля. Филмът е базиран на военните разкази на Йордан Йовков от цикъла „По места“. Всъщност, теб самия кое може да те докара до границата на ръба и как се съвземаш след това?
-Интригите и лъжата могат наистина сериозно да ме разтърсят. Но достатъчно е да преброиш наум до десет и всичко е наред!
-Всъщност, кой запали любовта ти към театъра, киното и телевизията?
-Това е Владимир Колишкин – директор на „Абсурд“. Това е театър, който главно се занимава с куклени представления за деца, шоу програми и рождени дни. И-и-и така, един ден той се нанесе с жена си един етаж под нас, запознахме се и аз започнах да му „помагам за декорите“, много ми хареса...
-И-и-и... актьорската професия се превърна в нещо като дрога за теб?
-Нещата са несравними. Поне за мен.
-С какво те изненадва най-много славата и разбра ли вече кои надделяват - хубавите или лошите й страни?
-Да ти кажа честно, славата хич не ме изненадва и с нищо не ме изкушава. Аз бягам от нея!
-Но перфектната ти външност привлича много фенки. С тях как се справяш?
-О, и от тях бягам! (Смее се.)
-Има голяма вероятност да те титулуват за секс символ. Ще те подразни ли това, или дори напротив - ще погали самочувствието ти?
[!]

- Аня, добре дошла на страниците на „Лична драма“! Известно е, че ти въобще не обичаш да даваш интервюта. На този наш разговор се съгласи без проблем, защото пожела да споделиш радостта си с хилядите ни читатели. На какво се дължи щастливата усмивка върху красивото ти лице?
- Благодаря ти за комплиментите и топлото посрещане. Да, аз съм един щастлив човек! Виждам!!! Когато истински прогледнеш след 50 години, разбираш колко е хубаво да не си зависим от очила, от колеги или близки, които непрекъснато следят къде се движа, как точно го правя, като поема чашката, дали ще стигна правилното разстояние... Всъщност аз имах и, слава на Бога, вече преживях, много тежък проблем с очите си - шест диоптъра и половина, осемдесет процента слепота на дясното око. В младежките ми години, да не почна от по-ранните детски, които бяха най-трудни, защото децата са най-жестоки в откровеността си, никога не ми се бе случвало да си задам онзи въпрос от хубавата детска приказка „Огледалце, огледалце от стената, кажи коя е най-красива на земята?” - просто защото аз самата не се виждах в огледалото. Трябваше да ходя с превръзка на едното око, така нареченото „мързеливо око”, а аз се срамувах, слагах си я вкъщи и в момента, в който излизах на улицата, естествено, я махах. И така - ден след ден, това ми око не се разви...
- И така протекоха младежките ти години, Аня - в тази слепота?
- Да. Тогава да си млад и да кажеш, че не виждаш, си бе недъг, комплекс. Не можеш да се радваш, да си сигурен, спокоен, самоуверен... Стигна се дотам, че даже не можах да упражнявам професията си както трябва в спектаклите, в които държах да играя. Споделях с колегите, пък и те самите виждаха, че при мен проблемът не се състоеше в научаването на текста на ролята, а в това да науча партитурата на движение - десет крачки на тази сцена трябва да съм напред, най-много три встрани, две назад... Когато пътувах по турнета, ми беше много трудно, защото всяка сцена беше различна. Самият шеф на театъра - Павел Васев, искаше да качи представлението „Крадецът на праскови” на Бойко Илиев на голяма сцена - години наред нямаше никакви билети. Аз обаче споделих с него, че за мен това ще е наистина травма, както и за колегите, защото те трябва да ме водят по сцената. Затова играем постановката от 16 и от 19 часа на малката сцена – две представления едно след друго, за да задоволим желанието на публиката да ни гледа.
- И какво се случи?
- Когато разбрах, че в клиниката на д-р Александър Ангелов и д-р Вени Малчева - „Ресбиомед”, вече правят такава операция и че ще присъства и самият професор Хорхе Алио - едно от най-големите светила в света за момента, въобще не се замислих, а моментално отидох на преглед. И само се молех на Господ, докато изчаквах около две седмици да се произнесат дали ще могат, дали са ми здрави роговиците, дали ще може да се извърши тази операция. И когато професорът каза: „Да, роговиците ви са здрави”, не бях на себе си от вълнение и радост. Операцията е изключителна, всъщност е вкарване на лещи в моите болни лещи, но не е толкова страшно, колкото звучи, защото нищо не се усеща. Беше много смешно - единственото, което болеше, беше като ме боцнаха за упойката, която между другото е толкова хубава, че питах може ли да ми дадат малко и за вкъщи (смее се), сякаш си на други измерения... Не мина много, седнах зад волана и отпраших към майка си, за да ме види, че всичко е окей  и вече няма защо да се притеснява.
- Първото нещо, което направи, след като отвори очи, излизайки от упойката?
- Видях професора без очила и му целунах ръката - нещо, което никога не съм правила. Ръка съм целувала само на майка и татко, Бог да го прости, за прошка на Заговезни. Също и на леля Ванга - тя ми подаде ръката си още когато я видях за първи път. Аз не разбрах какво значи това, но хората от обкръжението й ми казаха: „Целуни я, целуни я веднага, това е жест, който тя много рядко допуска." Тя не давала да я пипат, камо ли ръка да й целунат. Та, от операцията имам запис, на който виждам как му целувам ръката, но все още под лекото въздействие на упойката. Викам си „Боже, надявам се, че не съм му искала ръката, за да се омъжа за него.” (Смее се.) След това видях погледа на дъщеря си и колко е влюбена, видях сина си и синини от любимия му мотор, видях и смучки по шията му, но не от мотора (смее се), много неща видях за първи път... Вечерта пък излязохме на ресторант, който е панорамен, и видях цяла София колко е красива - нещо, което не ми се беше случвало. Всъщност аз сега съм досущ като едно дете, което жадно открива света (смее се).
- Защо реши да ми споделиш всичко това?
- Знаеш, аз съм човек, който не дава интервюта, само на дъщеря си Петя и на бившия си мъж Сашо Диков. Сега го правя специално пред теб и „Лична драма”, защото искам хората в България да знаят, че вече съществуват възможни начини за решаване на този проблем. Когато си над 50, вече не е срамно да кажеш, че не можеш да виждаш и че нямаш никаква перспектива. След операцията сутрин вече не търсех по шкафчетата, не опипвах къде са ми очилата, не бърках. Неотдавна, в предаването на Диков, показах лупа, с която цели 40 години не се разделих - четях с нея, а също и едно огледало, което пък е вече на 30 години и благодарение на него се гримирах. Колегите ме майтапеха дали не е компакт диск (смее се). Затова ти давам това интервю, затова го направих и пред Сашо - за да знаят хората, че операцията вече е достъпна, тъй като здравната каса поема по-голямата част от разходите. Нека знаят, че има такава клиника в България - в случай че им потрябва.
- Аня, ти си една от най-прекрасните ни актриси, мечтала ли си някога за Холивуд и Оскар?
...
[!]

- Деси, неотдавна ти патентова и псевдонима DESS за проектите си в поп музиката и в актуалната в момента денс музика. А сега ти се наслаждаваме и като един от журиращите треньори в „Гласът на България - 3” по bTV. Как се чувстваш и в това амплоа?
- Чудно, великолепно, превъзходно... Наистина съм много щастлива от поканата и винаги когато съм гледала формата, тайничко се надявах да ме поканят и аз да седна на стола на треньорите (усмихва се).
- И ти като Наско от Б.Т.Р., не се поддаде на звездоманията...
- Въпреки че графикът ми е наситен с ангажименти, аз не съм необикновен човек. Това, че имам талант, ме е направило популярна и обичана от хората. Професията ми предполага друг начин на живот - нямам свободно време, не мога да си позволя, например, да се разхождам, когато си поискам, защото имам предварително наредени ангажименти, с които се съобразявам, но това не ме прави по-различна, не! Останах си земна, защото звездите са на небето, нали така?! (Усмихва се.)
- Кое е нещото, което ти носи най-голямо щастие и радост?
- Как кое? Разбира се, че това е прекрасната усмивка на сина ми - Майки (усмихва се).
- Заговаряйки за любов, ми се ще да се върнем малко назад във времето и да ми разкажеш за първото си влюбване. Разбира се, ако пазиш спомена за него, де?
- Е, разбира се, че помня човека, в когото се влюбих за първи път (смее се).  Случи се още през ученическите ми години и това, което мога да кажа, е, че беше доста невинно и забавно увлечение... Иначе не бих казала, че имах някаква определена тактика или поведение, когато се влюбвах на тази възраст. Всеки човек е различен и затова мисля, че формули в любовта не съществуват.
- Между другото, завършила си енергетика. Ако не беше станала певица, каква друга професия би си избрала и защо?
- А, всеки човек си има съдба и аз следвам своята. Правя това, което чувствам и което обичам да правя.
- Ще ми споделиш ли една своя съкровена тайна?
[!]

- Наско, журираш в новия сезон на „Гласът на България” по bTV. Какво е усещането ти, ще откриеш ли новия ГЛАС?
- Дори и да не съм аз, а въобще предаването да открие един (млад или не) нов глас на България, ще бъде чудесно. За мен да съм част от журито в този формат е голямо предизвикателство. Обичам да работя с хора, които са талантливи, имат заложби, потенциал и гласови възможности, но пък им липсва нещичко. Със своя опит ще им помогна така, че неговата или нейната звезда да изгреят на музикалния небосклон.
- Ти самият от какво трябваше да се откажеш в името на успеха?
- Много исках да правя това, което правя - да се занимавам с музика, да имам група, да съм на сцена. Някак си не забелязвам нещата, от които се отказвам. Единственото може би е това, че си публична личност и нямаш на сто процента личен живот. Ако това е цената на славата, о’кей. Не се притеснявам да ходя пеша и да разглеждам, да ме поздравяват хората, да ми се усмихват. Това ми е безкрайно приятно и не разбирам  колеги, които се звездеят дотолкова, че дори се страхуват от феновете. А не бива, защото това са хората, които ценят онова, което правиш.
- Експерти отбелязаха, че нервите на музикантите страдат най-често поради постоянното бързане, гастролите, репетициите за поредния концерт... Ти много нерви ли похаби досега?
- Почти на всичко съм готов, за да правя това, което обичам. Има нерви, има напрежение, но това е нормално в този процес. Гледам да се забавлявам с работата си. Естествено, когато се прибереш у дома и си капнал от умора - да, доста е изнервящо. Но щом всичко е свършило и видиш, че си направил нещата така, както си искал, дори и не точно на сто процента, няма нищо по-хубаво. Когато излезем на сцената и видим залата претъпкана, си давам сметка, че една от мечтите ни е реалност. Преди 25-30 години, когато ходехме да гледаме Щурците и ФСБ, техните зали бяха фул макс, а ние пеехме заедно с тях от първото, та до последното парче... Сега това се случва с мен... Прекрасно е, защото мечтите се сбъдват! (Усмихва се.)  
- Да влезем за малко и в дома ти. Имаш 18-годишна дъщеря – Мартина, от популярната гримьорка Силвия Стойчева. Днес обаче живееш със сръбската оперна певица Ивана Албрехт, с която сте повече от десет години щастливи заедно. Всъщност колко грешки може да понесе любовта?
[!]