Истинската любов е само тази, която остава

Със съпругата ми Яна бяхме семейство от пет години, когато тя реши, че повече не ме обича. Колкото и да ме заболя, не я обвинявам, дори съм й признателен, че ми призна истината в очите. Въпреки че се разведохме, двамата останахме в добри отношения. След раздялата ни, за да преодолея болката, започнах да тренирам усилено във фитнес залата, погрижих се за здравето си и в резултат на всичките усилия, самочувствието ми рязко се подобри. С времето се съсредоточих върху кариерата си и благодарение на нея успях да откъсна от мислите за бившата си съпруга. Спрях да мисля, че Яна е била моя собственост и както се казва - пуснах я на свобода.

Изминаха години, а аз така и не допуснах друга сериозна връзка. В сърцето си продължавах да нося спомена за единствената си истинска любов. Една вечер ми се обади обща приятелка и плачейки ми каза, че бившата ми съпруга е пострадала в катастрафа. Без да губя време, веднага изтичах в болницата. Там с изненада разбрах, че няма кой да грижи за Яна, а тя видимо имаше нужда от помощ. Решението да я взема у дома, не беше никак трудно - исках да се възстанови на спокойствие. С времето Яна започна да се стабилизира, но се оказа, че не може да се придвижва самостоятелно. Нямах сили да гледам страданията и за да й помогна, изтеглих голям кредит, водих я от лекар на лекар, купувах и скъпи лекарства.

В крайна сметка успяхме да постигнем добри резултати и тя проходи. Яна вече се справяше сама и настъпи време всеки да се завърне в своя свят. Когато тя си тръгна, имах усещането, че отново я загубих. Работех неуморно, за да охладя възкръсналите си чувства. Вече знаех, че бившата ми съпруга винаги ще бъде моята голяма любов и колкото и да се старая, никога няма да спра да я обичам. Месец по-късно, прибирайки се у дома, видях, че вратата е отворена. Първоначално помислих, че съм забравил да заключа, но щом прекрачих прага с изненада установих, че на масата в дневната имаше два високи свещника със запалени свещи и бутилка вино. В следващия момент дочух гласа на Яна зад гърба си: " Какво ще кажеш да си дадем още един шанс?" Обърнах се, взех лицето й в ръце и избърсах с палци сълзите, които се стичаха по бузите ѝ. ... Сложих я да седне в скута ми, прегърнах я и нежно прошепнах в ухото й: "Завинаги, любима!"