Наследството на баба

Стоях пред къщата на баба и с мрачен поглед оглеждах запустелия двор. В този дом е родена майка ми, тук пораснах и аз. Покрият с храсти дувар, плевелите и изсъхналите дръвчета, ми напомнят какво зло могат да бъдат парите.

Баба Зоя отгледа мен и брат ми от деца. Баща ми работеше в завода, майка ми миеше пода в селското кметство, а после тичаше да чисти в старческия дом. Спомням си как всяка сутрин се събуждахме от аромата на вкусни палачинки, които баба ни правеше още в ранни зори. Чакаше аз и брат ми да се нахраним, тогава хапваше и тя. Чакаше аз и брат ми да се нахраним, тогава хапваше и тя. Баба Зоя почина рано. Откриха й рак, а по онова време (в средата на деветдесетте) лечението беше доста по-различно от това, което е сега. Открият ли ти рак, нищо не може да се направи. Последните дни от живота си тя прекара при леля, където се намираше и онкологичният диспансер. Баба си отиде тихо, просто легна и заспа завинаги. Изглеждаше, че смъртта й трябва да обедини четирите й дъщери, но не.

Покойницата остави два хектара земя и къща, заради които мама и сестрите й едва не се убиха. Най-възрастната ми леля - Тони, крещеше, че през последните няколко дни се е грижила всеотдайно за баба, затова наследството й се полагало по право. Средната сестра - Катя, твърдеше, че къщата е нейна, защото, докато майка й лежала в болницата, тя пазела някой да не ограби имота. Леля Ана също се нуждаеше от къщата - за разлика от трите си сестри, тази ми леля нямаше семейство и дом. Майка ми разсъждаваше така: " Ще се преместя в дома на мама, а апартамента ще оставя на децата."

Така наследството раздели сестрите. Те се караха, ругаеха, кълняха и повече от десет години не поддържаха връзка. В къщата на баба Зоя се настаниха бездомници, които пиеха и се биеха. С времето плевелите превзеха дувара, а дръвчетата изсъхнаха. И тогава леля Ана умря внезапно в дома на любовника си и се наложи родителите ми да се погрижат за погребението. В този тежък момент сестрите си спомниха една за друга, прегърнаха се и си простиха. За съжаление беше твърде късно да се възстанови имота - всичко вече е разрушено. И ето ме сега пред рухналата къща, където само бурените ми напомнят, че някога тук е живяла баба Зоя, чиито деца не успяха да оценят наследството й.