Не ме обича, но не ми позволява да живея спокойно с друга

Не знам защо има някаква мания да се обвиняват мъжете за всичко и да се наричат егоисти? Според мен по-егоистични са жените. Винаги ще намерят за какво да ни обвинят, а те да се изкарат бедни жертви. Но винаги ли сме толкова виновни? Не си мислете, че оправдавам патологичния женкар. Най-противно ми е, когато някой не може да се сдържа при вида на красиво женско лице. В интерес на истината, всеки си има своите причини, ако в живота му се появи друг човек. Моята история е от категорията на онези, за които вярвам, че никой не е виновен. Ожених се рано - едва на 20 години. Момичето, с което излизах забременя, и аз като почтен мъж, не можах да я оставя сама да отглежда детето. С времето осъзнах, че бракът ни е грешка, а тя ми е напълно непозната. Не искам да се изкарам ангел, но вината за бременността й не е само моя.

Изминаха почти десет години и от любовта на съпругата ми нищо не остана (ако изобщо я имаше?). Никога не съм поглеждал настрани, вярвах, че семейството и детето ми са свещени, въпреки че понякога се чувствах като обречен. И тогава срещнах друга жена. По-скоро я познавах отдавна, но един ден я погледнах с различни очи. Независимо, че тя също имаше чувства към мен, отказваше да поддържаме връзка заради семейството ми. И аз, изпитвайки вина пред жена си и сина си, не настоях. Измина година, през която и двамата се опитвахме да стоим далеч един от друг, преди да се решим да излезем на среща. В крайна сметка разбрах, че това е онази любов, за която всички говорят и за която хората дават живота си. Кажете ми, трябваше ли да я оставя? Наистина ли бях длъжен да изгубя правото си да живея с любим човек, само защото преди години допуснах непростима грешка?

На кой щеше да му е добре, ако всички страдаме? Реших веднага честно да призная на съпругата си, че съм влюбен в друга и да я помоля да се разделим спокойно. Обещах й, че ще продължа да се грижа за сина си, ще помагам и на нея. За съжаление жена ми не прие добре новината. От монолога й научих толкова много неща за себе си, за които никога не съм предполагал. Тя изля толкова мръсотия върху мен, че се срамувам да я споделя с вас. Десет години вярност, грижа за семейството и накрая ме изкара най-долното същество. Оказва се, че съм копеле и негодник и че тя ще си отмъсти за съсипания си живот. И така започна кошмарът. Съпругата ми всеки ден вдигаше скандали, където и с когото можеше.

Заради нея майка ми получи сърдечен удар, а после преби любимата ми в собствения й дом. Съдебният процес продължи шест месеца. Шест месеца нямах право да виждам сина си. На самото дело тя се разплака, заплашваше ме, крещеше, но все пак се разведохме. И въпреки че съдът ми определи дни, в които да се срещам с детето, бившата ми съпруга прави всичко възможно, за да ограничи срещите ни. Днес съм много щастлив. Втората ми жена е търпелив човек, сдържана, спокойна. Знае колко обичам сина си и всячески ме подкрепя. Бившата не ни оставя на спокойствие. Говори лоши неща за нас, клевети ни пред близки и познати, непрекъснато сее интриги. Убеден съм, че заради нейната отрова, синът ми ще израсте с омраза към мен, защото лично тя ще го научи да ме ненавижда.