Не ме убива ракът, а отчуждаването на единствения ми брат

Преди броени дни по-големият ми брат Станислав навърши 50 години. Въпреки че той е единственият ми близък, не се обадих да го поздравя за юбилея, защото от години не поддържаме връзка. За отчуждаването ни е виновна втората му жена. Първата му съпруга Женя, беше много щедър човек. По онова време Станислав работеше в чужбина и голяма част от заплатата си изпращаше на Женя. Но вместо да ги спести, тя обичаше да радва всички ни със скъпи подаръци. Така, когато брат ми се прибра, разбра, че няма нито един спестен лев от парите, които е изпращал. Оказа се, че години наред се е блъскал напразно и плановете му да си купи собствено жилище отпаднаха. Няколко месеца по-късно той и Женя се разведоха.

Година след развода им Станислав се ожени за Ирина, която е пълна противоположност на първата му съпруга. Веднага след сватбата новата ни снаха категорично отказа да общува с нас. Ирина се страхуваше, че брат ми може да помага финансово на мама. Когато най-накрая Станислав си купи апартамент, той пожела да вземе старата ни майка в дома си, но жена му твърдо отказа. Всеки път, щом им гостувахме, Ирина ни изпращаше на хотел, защото нямала стая за гости. Колко различни бяха двете с Женя. Едната щедра, а другата - стисната и негостоприемна.

На всичкото отгоре, снахата забрани на брат ми да купува дрехи и обувки на сина си от първия му брак. Ако поддържахме връзка с Женя, Ирина ни третираше като врагове. С времето успя да настрои Станислав срещу мен и веднъж, когато отидох да го посетя, той ми се нахвърли с юмруци. Месец след това ме диагностицираха с рак, но брат ми не се поинтересува от състоянието ми. За него аз не съществувам. Изминаха години. Един по един родителите ми напуснаха този свят. В момента съм в ремисия и някак си успявам да се справям, макар и трудно. Дори болестта не ми тежи толкова, колкото факта, че моят брат ми обърна гръб. Въпреки тежкия период, не се нуждая от подаяния, имам нужда единствено от братската му любов и подкрепа.