Опасностите в големия град

Тази история се случи преди много години, но докато съм жива, никога няма да я забравя. По онова време бях едва на 20, наскоро завършила гимназия и изгарях от нетърпение да напусна малкия град, в който съм родена и отраснала. Най-вече исках да се отърва от родителите си и да стана самостоятелна. Представях си как ще се установя в някой от онези големи градове, където хората живеят на макс. Не е ли именно големият град мястото на сбъднатите мечти! Ето такива неща си внушавах, без да си давам сметка, че съм поредната неразумна авантюристка, без нужните качества и образование. В тези ми мечти ме подкрепяше най-добрата ми приятелка Соня и също като мен копнееше да промени скучния си живот.

И така, след като убедихме родителите си, че единствено напускайки родното място, ще успеем да покорим всички върхове, с тяхната благословия и, разбира се, финансова подкрепа, двете заминахме за голям морски град. Тъй като предварително си бяхме наели квартира, веднага се настанихме в новия си дом, който представляваше стая с баня и кухня, но на нас ни се видя райско кътче. Още на другия ден със Соня се заехме да си търсим работа. Млади и наивни, вярвахме, че няма да има врата, която да не се отвори пред нас. Истината обаче се оказа съвсем различна. Единствените места, на които можеха да ни вземат, бяха барове и фирми, където обикновено се работеше по 12 часа.

Първоначално с приятелката ми отказахме да приемем действителността, но след месец на безуспешно търсене и категорични предупреждения от семействата ни, че няма да си хвърлят парите на вятъра, нямахме друг избор, освен да приемем по-малкото зло - т. е. да станем сервитьорки. За наша изненада и там срещнахме трудности, тъй като в елитните заведения изискваха предишен опит, а ние дори табла не знаехме как се държи. Най-накрая ни наеха в една кръчма. Със Соня си казахме, че там ще работим временно, само докато си намерим нещо по-свястно. Управителят Жоро - слаб и висок мъж, на пръв поглед изглеждаше любезен, непрекъснато се усмихваше, но както по-късно разбрахме, беше човек без морал.

Още първия ден той ни каза, че сме на изпитателен срок и ако го издържим, чак тогава ще сключим договор. Тъй като със Соня нямахме намерение да се застояваме, приехме работата. Същата вечер, преди да си тръгнем, Жоро ни изнесе поучителна лекция как гримираните и облечени в къси поли момичета печелят повече бакшиши и ни прати да си ходим. Със Соня не видяхме нищо странно в изискванията му. Казахме си: искаш ли да пробиеш, трябва да си провокативен и дързък.

Приспособихме се. Разбирахме се с клиентите, с времето дори понякога им позволявахме да флиртуват с нас, за което, разбира се, получавахме тлъсти бакшиши.

На втория месец вече нарочно показвахме щедро краката си само за да впечатлим клиентите и съответно да си изкараме някой лев горница. Жоро имаше един приятел, който почти всяка вечер киснеше в заведението. Венци беше почти с 20 години по-възрастен от нас, изключително забавен и мил, но женен. Той умело флиртуваше и с двете ни, а вниманието му ни караше да се разтапяме - друго си е да те сваля истински мъж, а не момче на нашата възраст. Понякога Венци ме причакваше в склада, притискаше ме до стената, и докато езикът му се въртеше в устата ми, ръцете му опипваха тялото ми. Мислех, че той има към мен сериозни чувства, а със Соня само флиртува, и когато разбрах, че греша, реших, че на всяка цена трябва първа да го съблазня. Започнах да се обличам още по-предизвикателно и непрекъснато търсех компанията му.

Дотолкова се самозабравих, че една вечер в присъствието на жена му го нарекох "скъпи". Може съпругата му да е била наясно, що за човек е той, но да го сваля пред очите й някаква сервитьорка, беше върхът на наглостта. Днес осъзнавам, че съм била твърде цинична. Жена му сви устни и на висок глас попита: "И тази ли пикла успя да вкараш в леглото си?" После се изправи, взе си чантата и напусна кръчмата. Победоносно извърнах глава към Жоро, но за моя изненада той ме погледна така, сякаш му идваше да ми удари силен шамар. Още същата вечер разбрах, че има граници, които не бива да прекрачвам.

След като клиентите си тръгнаха, останахме аз, Соня, управителят и приятелят му. Жоро помоли Соня да подреди нещо в склада, а ние с Венци си наляхме по бира. Изведнъж той се доближи до мен и ме сграбчи през кръста.

Силно изви главата ми назад, съскайки в ухото ми: "Хайде, нали искаше да се позабавляваме?" В следващия момент усетих, че въздухът не ми стига. Отчаяно се дръпнах, опитвайки се да се измъкна. Венци обаче изглеждаше подивял. Цинично продължаваше да ми говори мръсни думи и се мъчеше да разкъса блузата ми.

Приличаше на звяр, нямаше нищо общо с мъжа, в когото почти се бях влюбила. От устата ми се изтръгна писък. Крещях и се мятах, но не успявах да се измъкна. Дочула виковете ми, Соня дотича от склада и се хвърли върху Венци, мъчейки се го откопчи от тялото ми. Докато ние се борехме, Жоро спокойно пушеше зад бара. Най-накрая нападателят ми се умори. Когато се измъкнах, видях, че от устата на Соня се стича кръв. Същата вечер в квартирата двете дълго плакахме и се срамувахме да се погледнем в очите. Няколко дни по-късно си събрахме багажа и се върнахме в родния град. На родителите си казахме, че заплатите са твърде ниски, за да покрият разходите ни. Не знам обаче дали ни повярваха.

Оттогава изминаха много години. Вече съм семейна и имам дъщеря. Страхувам се, че все някога ще настъпи денят, в който ще ми каже, че вече е достатъчно голяма, за да сбъдне мечтите си. Знам, че това е неизбежно, и се моля Бог да я предпази от моята грешка, която без малко не съсипа живота ми.

Вера

Писмото е публикувано в последния брой на вестник "Лична драма"